Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: kunchev Категория: Други
Прочетен: 1311555 Постинги: 1558 Коментари: 116
Постинги в блога
<<  <  1 2 3 4 5 6 7  >  >>
 


 

  Пример (вариант) за описание на случай в психоконсултативната практика.

                                                              (изпитна задача)

 

Направете анализ на психичния статус, психичното здраве, етапа на развитие, защитните механизми и направете психологическа прогноза за развитието на :

Жена на 45г. с приличен външен вид. Работи като съдия. Изпитва силен страх от затворени пространства. Страхът прогресивно се увеличава през последните две години.

Биографични данни:

1.Произхожда от семейство на адвокати. Майката е властна и амбициозна. Бащата е грижовен и любящ.

2.Пълна отличничка.

3.Има много приятели.

4.Завършва с отличен висшето си образование.

5.Омъжва се на 20 години.

6.Има две деца с разлика три години.

7.Амбициозна и упорита, успява да се наложи в правната гилдия.

8.На 30 години се развежда и продължава сама да се грижи за децата си.

9.И двете и деца заминават да учат в друг град.

10.Появяват се здравословни проблеми – сърцебиене, увеличено кръвно налягане, наднормено тегло.

 

*   *   *

 

I.Описание на психичния статус.

В кабината по психотерапия е пристигнала жена на 45г. (по-нататък в текста г-жа С.) с оплакване, че „изпитва силен страх от затворени пространства, който прогресивно се е засилил през последните две години“.

Г-жа С. е с висше юридическо образования, живее сама в самостоятелното жилище, работи като съдия в Районен съд, разведена от 15 г., майка на две деца – момиче и момче, разликата във възрастта между които е три години. Като ученичка е била пълна отличничка. Кандидатства и е приета да учи „право“. Сключила е граждански брак с бившия си съпруг още като студентка – на 20г. Завършила с отличен висшето си образование и много бързо се е наложила като амбициозен, упорит и перспективен професионалист в правната гилдия („Винаги съм си поставяла високи цели и амбиции.“).  Изпитва удоволствие и е отдадена на работата си.  След десетгодишен брачен живот, по нейно искане г-жа С. се развежда.  След развода, децата остават при нея и тя поема изцяло грижата по отглеждането и възпитанието им. Преди  две години, по настояване на бившият й съпруг (политик и бизнесмен), дъщерята и синът заминават да живеят и учат в елитно частно учебно заведение в друг град. Разходите по издръжката на децата за обучение, възлизащи годишно на €20 000-25 000 са поети от бащата. За отношенията с бившия си съпруг г-жа С. споделя: „…поддържам формални контакти за доброто на децата“, но според нея „той инвестира средстава единствено за да получат наследниците му елитно образование, без да се интересува от възпитанието и развитието им като личности“.  Г-жа С. описва бившия си съпруг като „властен, жесток, затворен и лош човек, отсъстващ от живота на семейството баща и съпруг“, а разводът си с него, като „спасение от робство“. Според нея, след заминаването на децата, нахлуването на бившият съпруг в живота й е станало особено осезателно и неприемливо („Той обсеби синът и дъщеря ми“). Бащата отрупвал децата със скъпи подаръци, екскурзии, развлечения и същевременно продължавал да я тормози („Продължава да ми извива ръцете“), като изисквал от нея да отделя все повече средства за тяхната ежедневната издръжка, поставяйки я в състояние на финансова зависимост („Иска  да ме съсипе и постави на колене“).

Г-жа С. е симпатична жена с адекватна за възрастта си запазена външност. Ектоморфен (астеничен) тип телесна конституция и тенденция към напълняване (наднормено тегло). Облечена е в скромен костюм в приглушен сив цвят, съответстващ на възрастта и телосложението, липсва екстравагантност, без аксесоари, лек и почти незабелязващ се макиаж, поддържана коса и прическа.

Още при влизане в кабинета трудно удържа вълнението и притеснението си, като след покана за настаняване, заема място на единичен дървен (неудобен) стол, намиращ се непосредствено до вратата. Тялото й е изправено, леко напрегнато, със събрани един до друг крака, поставя чантата върху коленете си, като през по-голямата част от времето, здраво стиска дръжките й; в отделни моменти се наблюдават: „избягващ поглед“; нервни стереотипни въртеливи движения с палците на двете ръце; потрепване с десния крак тип „шиене“;  почистване на мними прашинки от полата си; жестове за безпричинно оправяне на косата;  смутен или фиксиран поглед към прозореца при определено трудни за нея въпроси.  С началото на процеса на експлорация се наблюдават ясно изразени: сприхавост, изчервяване, говори бързо, но тихо; прескача от тема на тема; прави чести ретроспекции; описания с впечатляващо дребни детайли; често ръкомаха; периодично прави ритмични движения на торса напред/назад; въпреки усилията, не успява да контролира докрай емоциите си (когато говори за баща си и децата си, очите й се насълзяват). 

Още в самото начало сама, по нейна инициатива, без да поставя въпроси, тя започва да обяснява, че търси психологическа помощ по съвет на личния си лекар („Напоследък не се чувствам добре когато трябва да стоя в малко закрито пространство  ..., този проблем започва да става все по-сериозен и все повече да променя живота ми“,  „…за това споделих наскоро с баща си, който ме подкрепя и много се безпокои за мен, а и аз за него!“).

По време на контакта, г-жа С. е видимо заинтересована от възможностите за лечение: „Трябва да се отърва от този проблем, който ме преследва отдавна, но от две години напоследък стана непоносимо“  и същевременно добавя фразите: „безпокоя се, че тотално ще се инвалидизирам, а трябва да се грижа за децата“, „не зная дали въобще има благоприятен изход“, „страхувам се от усложнения“, „имам чувството, че наистина се провалям и това ще се отрази на работата ми“.

При договаряне за определяне рамката за психотерапия (контракт), г-жа С. с ясна, последователна,  логически свързана, граматически правилна и обосновата реч, при пълно осъзнаване и критика на трудностите, с изразено безпокойство за последиците, относно социалното й функциониране, с   доброжелателно отношение и готовност за сътрудничество формулира очакванията си, заявявайки: „Търся авторитетен психотерапевт с опит, на който да се доверя и да следвам“, „Готова съм да чуя мнението и предложенията Ви“.

Симптоми: Г-жа С. съобщава, че най-много я безпокои загубата на контрол върху организма – състояние, което тя описва с термините: „усилено сърцебиене“ и „увеличено кръвно налягане“, признаци, които я карат да изпитва  „буквално влудяващ страх“ за живота си и да мисли, че „става нещо сериозно…“, „нещо не е наред с мен…, сега ще умра…”, и желание да напусне незабавно затвореното пространство. Тя твърди, че тези епизоди са съпроводени винаги с едни и същи усещания и емоции, като се появяват само при ситуации в малки, затворени пространства, като уточнява: „асансьорни кабини, дори когато с нея пътуват други хора; влаковите купета; тесни коридори и мазета; дълги опашки в сградите на институции.   

Според г-жа С., първоначално се появява ясно чувство за опасност – „изнервям се“, което бързо прераства в страх за живота й („сякаш преминава през тялото ми електрически ток“), предизвикан от телесните усещания,  като определя страхът със степен на изразеност „8“ по десетстепенна скала. По думите на г-жа С.: ,,...след напускане на мястото, телесните усещания бързо отзвучават, изчезва усещането за страх“. След всяко такова преживяване обаче, дълго време не може да се възстанови (дерайлирам в работата си поне за десеттина дни“,  „не мога да спя, да се храня, да се движа, губя желание за  работа“, „ нямам настроение“, „не искам да се срещам с никого“, „непрекъснато ходя само по лекари,  провалям се“) и се измъчва от мисълтта, че не може да контролира организма си („Колкото повече се стремя да избягвам подобни ситуации, толкова по-лошо става.“).

Последният случай от преди около 2 седмици описва по следния начин:  първият сигнал, който улавя е сърцебиене, последвано от топли-студени вълни, след това изчервяване, изпотяване (хладна пот) и повишаване на кръвното налягане;  после се появява недостиг на въздух при вдишване („Буквално загубих чувство за ориентация, не знаех къде се намирам и не мислех за нищо друго, освен как по-бързо да избягам, за да не получа инфаркт.“).  На въпроса, дали винаги мисли така при тези ситуации, г-жа С. потвърждава и същевременно е убедена, че се намира в добро здравословно състояние, като привежда два аргумента: първо, редовно прави профилактични  прегледи при личния си лекар и многократно е провеждала специализирани клинични изследвания (ендокринолог, невролог, кардиолог), резултатите от които са отрицателни и второ, осъзнава, че състоянието й се влошава единствено само тогава, когато попадне в затворено пространство – в други ситуации не се наблюдава.  До момента не е търсила психологическа помощ от друг специалист,  споделила е информация по въпроса само с личния си лекар, който я посъветвал да се обърне към психотерапевт.

На въпрос за произхода и причинността за състоянието си, г-жа С. информира, че около 20-та си година, когато сключва граждански брак е имала аналогини епизоди, като при пътуване в асансьорни кабини и при работа в малки, тесни помещения е преживявала дискомфорт  (нетърпеливост, изнервяне, напрежение и желание бързо да напусне мястото). Впоследствие се стараела да избягва подобни ситуации, но е убедена, че „появата на заболяването й от две години насам“ е много по-силно изразено („Страхувам се за живота си“)  и според нея е свързано с  настъпили две промени в личния й живот: първо, заминаването на децата й да учат в друг град („Аз не можах да им осигуря добро образование“) – дъщеря й завършила XII, а синът й VIII клас и второ, обсебването на децата от баща им, довело до отдръпването им от нея („Трябва аз да се грижа за тях – той не ги обича, а те не могат сами“, „Те имат нужда от мен“, „Непрекъснато се безпокоя за живота им.“) и поставянето й в състояние на зависимост и тормоз от бившия съпруг („Не понасям друг да контролира живота ми“, „Трябваше да му се противопоставя!“).

За родителите си г-жа С. информира, че живеят в същия град, поддържат адокатска кантора. Според нея те са „прависти със стари разбирания“. Отношенията с майка й винаги  са били протоколни и формални.  По-привързана, емоционално открита и споделяща е с баща си, с който разговаряла по-често. Тя е единствено дете в семейството от късен втори брак на майка й. Спомня си, че в семейството винаги е имало строг,  перфектен ред, дисциплина и голямо напрежение. Описва майка си с нежелание като „властна и амбициозна“, а баща си с умиление – „любящ и грижовен“. Самата г-жа С. следва право под натиска на майка си („Мама винаги казваше: В нашата фамилия всички са прависти – всички сме интелигентни, затова успяваме!“), макар, че тя силно искала да учи изобразително изкуство.  Като единствено дете, майката била обсебена от мисията за отглеждане и възпитание на „достойна“ дъщеря. („Мама непрекъснато се страхуваше за живота ми. Все мислеше, че ще ми се случи нещо лошо, не ме пускаше навън, тя решаваше всичко за мен.“). На въпрос как се е чувствала поставена в тези твърди граници на ограничения, г-жа С. споделя „сякаш не можех да дишам свободно“, „чувствах се с примка на шията, сякаш ще умра“, „искаше ми се да избягам на свобода“.

При поискан коментар за това, как си обяснява причините за поведението на майка си, г-жа С. предполага, че това се дължи на нейните страхове за собствения й живот („Тя винаги беше много напрегната и предпазлива. Винаги е искала да контролира и да проверява за изненади“). Като единствен наследник на фамилията, към нея майка й била критична и взискателна („Никога не можех да й угодя – тя все искаше още и още…“, „Никога не бях достатъчно добра“, „Винаги се страхувах, че няма да оправдая очакванията й“.

II.Оценка на психичното здраве и етапа на развитие.

Хипотеза: Налице са фрустрирани потребност за безопасност и контрол. Преграда за удовлетворяване желанието от сигурност се явява минал травматичен опит от детството (ранна травма породена от типа детско-родителски отношения), когато не е могла да се защити, изпитала е безпомощност (страх от изоставяне), отчаяние и катастрофични мисли за физическото си оцеляване (страх от смъртта).  В по-късна възрастност, вътрешния психологически конфликт от непреработената травмата поражда отново симптомите –

страхът се актуализирал при актуална жизнена ситуация преди две години, със заминаването на децата в друг град и с появата в живота й на властният и деспотичен бивш съпруг. Тези събития асоциативно са предизвикали спомени за ранната травма (чувство за безизходност и безпомощност; принуда, потискане и насилие (отношенията с майката/бившия съпруг); невъзможност за контрол (бившия съпруг/децата), т.е. репресираните по-рано емоции се активизират при актуални ситуации, предизвиквайки свързаните с тях соматични усещания.

По-късно, компенсаторно (защитно),  клиентката е научила поведенчески модел за предпазване и адаптация – ескапизъм – реакция за избягване на ситуации, които й напомнят на травматизиращите преживяванията и върху които няма контрол, дори ако знае, че те реално не представляват заплаха.

Впоследствие, под влиянието на своята властна, амбициозна, тревожна и контролираща майка, в рамките на модела на родителските предписания, чрез оперантно обуславяне (високи изисквания, ограничения на свободата, информационни дефицити, внушаващи чувство за опасност, слабост, беззащитност и вина), клиентката формира базови дисфункционални допускания (генерални истини; патерни на мислене) и негативни  самооценъчни убеждения за себе си и света – формира комплекс за непълноценност (фактор, поддържащ тревожността), проявяващ се чрез дисфункционалния поведенчески модел ескапизъм.  Компенсаторно, чрез сублимация (защитно), тревожността и неувереността, породени от ранната травма, от влиянието на майката и от резултативните ниската самооценка и високи изисквания (очаквания) на родителите е била потисната, чрез хипертрофирана потребност от перфекционализъм в работата и желание за свръхконтрол върху хора и събития (деца, съпруг, обкръжение). По този начин е формиран дисфункционален модел за адаптация (порочен кръг) – всяка една ситуация, субективно определена като неподлежаща на контрол се интерпретира като заплашителна; тя предизвиква повишена тревожност, а последната активизира и обезценява Аз-ът.

Предразполагащи личностни фактори (черти), свързани със структурата на проблема се явяват: повишена невропсихична чувствителност, възбудимост, емоционална ранимост и изтънченост; бърза изтощаемост; нисък праг на стресоустойчивост; мнителност; неувереност в себе си; прекалена самокритичност и вътрешен локус; базови обезценяващи Аз-ът самооценъчни убеждения; песимистична нагласа; болезнено самолюбие; натрупан негативен житейски опит; генетично обусловени фактори.

Проверка на хипотезата. За проверка на хипотезата е проведен мислен експеримент с образи (свободни асоциации), при който се очаква клиентът по асоциация да повлияе върху образа, а резултатите от въздействието да послужат за интерпретация и отговор за правилността на хипотезата.

На г-жа С. е предложено да си представи, че се намира в малко и тясно помещение, като се иска да постигне колкото се може по-ярка представа в детайли за обстановката. При визуализацията г-жа С. споделя, че „вижда“ образът на майка си, поставена в чувал, с изчервено лице и едва дишаща. При анализа на възникналата асоцицация, чрез насочващи въпроси г-жа С. постига инсайт. Тя първо споделя, че е преживяла смесени чувства на срам, вина и страх за живота на майка си и второ, спомня си, че е имала случай от ранните  детски години (5-6г.), когато е била на планински лагер, като при състезателна игра с връстници (надбягване с чували), под формата на шега е била насилствено поставена, завързана и дълго време престояла в ленен чувал. („Тогава преживях истински ужас. Имах чувството, че се задушавам и сърцето ми ще излезе от гърдите“). След този случай, майка й станала още по бдителна и ограничаваща я („Тя непрекъснато ми повтаряше да внимавам къде отивам и изреждаше калко опасно и кокво лошо може да ми се случи. Казваше ми, че ако не е тя, аз ще загина“). Впоследствие самата г-жа С. станала много плашлива и предпазлива. При постигнатия инсайт, г-жа С. сама открива връзката между ранната травма и сегашните си преживявания в затворени пространства. Преносът към образа на задушаващата се майката се репрезентира в желание за симбиотична връзка, сливане и идентифициране с нея, като актуална потребност от безопасност и същевременно зависимост, т.е. процесът на сепарация на детето в периода 3-6г. не е бил реализиран. 

III. Прогноза за развитие.

Налице са условия за  благоприятно развитие на контакта с клиента в дух на сътрудничество. Положително влияние ще окажат някои положителни личностни черти: изпълнителност, отговорност, самокритичност, бдителност, прогностичност, доброжелателност, отзивчивост. Постигнатият инсайт и критичното отношение към проблема, ще улесни процеса по разбиране и осъзнаване на ирационалния страх. Клиентката има широк кръг от приятели и поддържа топли отношения с баща си (налична социална подкрепа). Подходящи подходи за работа със страховете са: подбуждащи, обучаващи и трансформиращи методи. Може да се очаква положителен резултат от психотерапията при прилагане на т. нар. „родителски“ подход (насърчаване и поощряване; търпеливост; информираност; постоянна онбратна връзка). Трудности могат възникнат поради комплексираност на случая – ранна травма, съпроводена от резултативните поддържащи и предразполагащи фактори.

Литература:

1. Айзенк, Х., М. Айзенк, Наблюдение на психиката. София, изд. Хеликон, 2005.

2. Божинова Д. Въведение в консултативната психология. София, изд.Фенея, 2011.

3. Мавлов Л., И. Паспаланов, Модел за личност. София, изд. Наука и изкуство, 1997.

4. Мечков К. Психиката – същност, структура, организация, дезорганизация, София, изд. ПИК, 1993.

5.Линде Д.Н., Психологическое консультирование: Теория и практика: учеб. пособие для студентов вузов. Москва, Аспект Пресс, 2010.

image
Категория: Други
Прочетен: 43 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 13.05 19:15
 


                                               Психология на семейните кризи.

        Първа нормативна семейна криза – приемане на съпружеските задължения.

                          (Олифирович Н. И., Зинкевич-Куземкина Т. А., Велента Т. Ф.)

 

„Любовта е нещо идеално, съпружеството е нещо реално.

Смесването на реалното с идеалното никога не преминава безнаказано”

Гьоте

1. Феноменология на кризата

Със сключването на гражданския брак започва етап, в течение на който пред младите съпрузи възникват ред от задачи, свързани с адаптацията им към семеен живот и приемане на новите си роли.  Функционирането на семейството през този период се определя от редица фактори, сред които могат да се изведат следните:

= личностни особености на съпрузите (индивидуално-типологични свойства на нервната система; когнитивни и характерологични особености; система от нагласи за брак; мотивите за избор на съпруг/а; ценностни ориентации и пр.);

= микросистемни фактори (особености на вътрешносемейните процеси в основната двойка);

= макросистемни фактори (семейна история; специфика на взаимоотношения в разширеното семейство);

= външно социално обкръжение (особености на семейната политика в държавата; етнически специфики; функциониране на социалните институции; национални и регионални особености, регулиращи семейното функциониране в определената среда и пр.);

= икономически фактори (ниво на материално благосъстояние; наличие на отделно жилище; наличие на работа на съпрузите  и пр.);

Първата година на съпружески живот е от изключителна важност и е определяща за по-нататъшното функциониране на семейството.  По случващото се в този времеви период може да се съди за потенциалните качества на брака и може да се правят прогнози за нивото на стабилност на семейната система.  Като изключим ярката емоционална украса и романтизъм, характерен за младото семейство, този етап от семейния живот се явява един от най-сложните, за което говорят голямото количество разводи още в рамките на първата година.  Проблемите в този стадий могат да се свържат със сложността на семейната адаптация и с трудностите за приемане на новите роли, като много често те се явяват като последица от невъзможността на младите хора да се откъснат от родителското си семейство.

Възникването на първата нормативна криза може да се усложни от следните фактори:

1.1. Неадекватна мотивация за създаване на брак

v    Възможност за компенсиране на дефицит

Наблюдава се в случаи, при които единият или двамата съпрузи встъпват в брачни отношения, мотивирани от едно силно желание и стремеж да компенсират дефицит от любов, общуване, грижа, топлота, сигурност, внимание и желание да се избяга от чувството за самота, изолираност, нехаресване, ненужност и неприетост.  Обикновено подобна мотивация формират млади хора, които живеят в дисфункционални семейства, продуциращи непрекъснато физическо, емоционално или сексуално насилие. В тази категория попадат семейства на алкохолици; наркозависими; психически болни родители или такива, които принадлежат към определени секти; ограничени социални групи (етноси); при разведени, в които завареното детето е подложено на насилие и тормоз и пр.

v    Възможност за отделяне от родителското семейство

Силен, неудържим порив на младия човек да се отдели (в много случай термина е много по-силен -  да скъса; да се отърве; да избяга) от семейството на родителите си, се явява много често един от най-неадекватните мотиви за встъпване в брак. В тези случаи създаването на ново семейство представлява комуникативно послание към родителите за това, че детето вече е възрастен човек и има право на независими решения и самостоятелен живот. Множество са примерите на бягство на дъщерята със своя приятел и тайно сключване на брак. В миналото това бягство е било известно като „приставане на момичето пред възлюбения си”.  Тук зависимостта е следната: колкото по консервативно, ограничаващо, деспотично, ригидно, диктаторско е родителското семейство, колкото по-твърд е авторитарния стил на комуникация с децата, толкова по-ограничени са правата и възможностите им за отделяне и идентификация. От тук толкова по-силно е желанието за свобода, независимост и право на собствен избор.

v    Възможност за преодоляване на някаква криза

Много често като мотив за бързо сключване на граждански брак се явява желанието на човек да избяга или да се справи с някаква житейска криза. Такива ситуации се явяват: професионални неуспехи; неуспехи в интимните и партньорски отношения; скорошно разпадане на интимна връзка, носеща очакване за брак;  загуба на любим човек и пр.

v    Възможност за съгласуване на поведението с наличните социални норми и порядки, поддържани от най-близкото обкръжение

Сключването на брак по тези мотиви най-често се свързва с наличието на някакви приети от най-близкото обкръжение или по-голямата социална общност норми, правила, ритуали и традиции за сключване на брак. Такива са например напредването във възрастност. Известно е, че за жените преминаването на 26-27-та година се приема за граница на нормата, след която обществото им пришива названието „стара мома”, с всички негативни последици от това.  След този период възможностите за избор от страна на момичето на партньор рязко се ограничават, а и самите мъже имат променена оценка и представа за тях.  Друг пример, свързан с възрастност са правилата за ранни бракове в някои етнически общности – например ромската среда. Трети пример за подобна мотивация е силния тормоз, който родителите и разширеното семейство оказват върху младия човек, подтиквайки ги към брак, като тук попадат и т. нар. случаи на „сватосване”.

Пример:

За психологическа помощ се обръща жена, намираща се в състояние на дълбока депресия, свързана с отношенията с дъщеря й.  Тя е разбрала, че бракът на нейната дъщеря е фикция, скриваща истината за нейната сексуална ориентация.  Дъщерята на пациентката е лесбийка, намираща се в брак с хомосексуалист.  Те са встъпили в брак тайно, за да не травмират своите родственици и да избегнат тяхното порицание.  Пациентката случайно е разбрала за истината от бивша възлюбена на дъщеря й, която е разказала всичко на майката, стремейки се да отмъсти за изневярата.

v    Възможност за компенсация на чувство за непълноценност. 

Встъпването в брака се определя като способ за компенсиране на дефектния „Аз” и се обуславя принципно от патологична „Аз-концепция”. Последната се явява следствие от неразрешени интер- и интрапсихични задачи в развитието.  В този случай присъединяването към идеализирания партньор позволява да се повиши чувството за собствена значимост и самоуважение.

Пример:

Александра, жена на 32 години, търси помощ, споделяйки наличието на чувство за хронична умора, апатия, отсъствие на интерес към живота.  Медицинските изследвания не диагностицират органични причини за нарушения.  По време на интервюто става известно, че пациентката е родена и израства в селско семейство с ниска степен на финансова и икономическа осигуреност, с баща-алкохолик. Тя има в миналото множество негативни преживявания и се срамува от социалния си статус.  Пациентката завършва училище с отличен успех и заминава за по-голям град, където постъпва в факултет по журналистика.  Александра споделя, че принципно винаги е била интересна за мъжете и се е радвала на тяхното внимание.  Когато е във втори курс, тя се запознала с мъж, който е 17 години по-възрастен от нея. Той е известен журналист от интелигентно семейство и само след един месец тя встъпва в брак.  Александра е била впечатлена от неговата увереност, стабилност, образованост и добри маниери – всичко това според думите на пациентката и е липсвало.  Какво се случва обаче впоследствие?  Пациентката разказва, че в продължение на целия си семеен живот (винаги), тя се е чувствала неловко и сковано в присъствието на съпруга си, а в средата на негови колеги, приятели и родствениците му, приемала себе си като недостатъчно умна, срамувала се е от произхода си и тази нейна оценка за самата себе си впоследствие се превръща в източник на хроничен дискомфорт и напрежение.

v    Възможност за постижения

Наблюдава се в случаите, когато единият от партньорите се стреми чрез брака да получи определена изгода – материална или друга. Този мотив се превърна в много популярен в етапа на демокрацията.  Множество са браковете между богати мъже (или такива с престижен социален статус) и млади красиви девойки, които влизат в договореност: той осигурява статута на семейството, а тя предоставя биологичния си природен потенциал – красота и детеродни възможности.

v    Принудителен брак

В този случай встъпването в брак се явява способ за разрешаване на определени житейски трудности.  Към този модел се отнасят бракове в условия на непланирана бременност, разрешаване на жилищни или материални проблеми на единия от съпрузите и пр.

Забележка: При сключването на брак от позиция на описаната мотивация, личността на партньора не е от значение и не е ценност, от значение е само възможността на партньора да удовлетвори функционалните изисквания, имащи значение за удовлетворяване на потребностите.

1.2. Осъзната и неосъзната мотивация

Неадекватната мотивация за встъпване в брак може да бъде „осъзната” и „неосъзната”.  При втория случай практически е неизбежно настъпва влошаване на отношенията по посока разочарование от партньора и от брака в резултат на:

v    Значителни различия в семейните традиции, в произхода на съпрузите и в моделите на техните семейни отношения (например, в религиозните убеждения, в образованието, в социалната и национална принадлежност, структурни особености на разширеното семейство, във възрастта и пр.)

v    Материална, финансова и емоционална зависимост на двойката от членовете на разширеното семейство

v    Сключване на брак след период на ухажване с продължителност по-малко от 6 месеца или повече от 3 години.

v    Личностни особености на единия или на двамата съпрузи, свързани с установяването на отношения на привързаност и преди всичко в наличието у съпрузите на способности за установяване на близки отношения на сближаване и дистанциране.

v    Наличие на дисфункционални семейни патерни в разширеното семейство на съпрузите.

1.3. Отделяне от родителското семейство (сепарация).

При създаването на семейство, съпрузите се оказват пред необходимостта да разрешат редица важни задачи, преди всичко в емоционалните им отношения.  Една от тези задачи е свързана с усилване на емоционалната връзка в съпружеската субсистема и отделянето от родителското семейство, без да настъпва обаче разрив в емоционалните контакти с родителите или реактивно бягство в други заменящи отношения. От една страна съпрузите трябва да се научат на принадлежност и привързаност един към друг, т.е. вече да се идентифицират със своето семейство, без да губят връзка с разширеното семейство, а от друга страна, да бъдат част от собственото си семейство без да губят индивидуалността си. Само при този баланс в брака настъпват процеси, в които всеки от партньорите и семейството като цяло преминават по пътя на индивидуализация/сепарация, който им позволява да преживяват близост и същевременно да запазят усещането за своята отделеност и автономност.

1.4. Установяване на външни и вътрешни граници.

На ниво семейна система отделянето на съпрузите от родителите е свързано с установяване на външни граници на младото семейство – това е една невидима бариера, която регулира обема на контактите на партньорите с външния свят, в т.ч. и с членовете на разширеното семейство. Тази бариера защитава автономията на младото семейство посредством регулиране на отношенията на близост и йерархия.  В двойка, в която не протича процес на сепарация от родителското семейство, съществено се затруднява формирането на взаимоотношения на близост между съпрузите.  Последните се боят да признаят различията помежду си, защото техни те различия могат да бъдат толкова сериозни, че да представляват заплаха за целостта на отношенията им.

Задачата по установяване на външните граници включва разрешаване на такива въпроси като: кои познати на мъжа и кои познати на жената ще бъдат допускани до семейството и колко често ще става това; с кои връзки всеки от партньорите ще общува вън от семейството; как ще бъде прекарвано свободното време – заедно или отделно; какво ще се прави по време на по-дългите ваканции и пр.  Разрешаването на тази задача предполага установяването с разширеното семейство на оптимален баланс на сплотеност/индивидуализация.

В „синтезираните семейства” членовете са извънредно много привързани един към друг, тук действат множество центростремителни сили, наблюдават се крайности на емоционална близост и лоялност, съществува страх от различия, които се интерпретират като опасност от разпад на семейството, налице е огромна емоционална въвлеченост при двойката. Отделени членовете на такова семейство не могат да действат независимо един от друг и те имат малко лично пространство.  При това, отношенията на съпрузите с техните родители се характеризират с къса психологическа дистанция, свръхблизост и висока взаимосвързаност, които затруднява адаптацията на съпрузите един към друг и към семейния живот.

На индивидуално ниво емоционалната зависимост от родителите се проявява като тревожна привързаност на съпрузите към тях, която или открито се изразява, или реактивно се отхвърля посредством рязко дистанциране или формиране на псевдозависими отношения. Последните обаче не само, че не изключват свръхблизост, но дори я предполагат, явяват се нейната обратна страна. Колкото е по-значителна зависимостта и близостта между съпрузите, толкова по-екстремални усилия са нужни за преодоляване на установената дистанция и отричане важността на семейството.

1.5. Дистанциране от родителското семейство.

Дистанцирането (емоционалния разрив) се явява един от способите, към който прибягват младите съпрузи с цел, да се отделят от родителското семейство и за да се справят в нарастващата тревожност и напрежение от свръхблизките отношения.  Но същевременно неудовлетворената потребност от близост води до интензифициране на съпружеските отношения по посока нарастване на напрежението, обусловено от динамиката на емоционална близост между съпрузите.  В резултат на това, структурата на отношенията в младото семейство придобива вид на набор от съюзи и разкъсвания или редуващи се периоди на свръхблизост и взаимно отчуждение.

Способностите на двойката към близост и независимост в отношенията много силно зависи от това, до каква степен всеки един от тях е завоювал своята самостоятелност в своето родителско семейство.  М. Боуен отбелязва следното: „Този, на който не се е отдало да намери автономия в родителското си семейство, се отличава с емоционална хладност или склонност към сливане с партньора” (Боуен М., 2005).

1.6. Загуба на илюзии и деидеализация на партньора.

Високо ниво на сливане на съпрузите се среща твърде често в младите семейства, което в определена степен им помага да достигнат единство по отношение на ценностите, т.е. формира се оценка за „ние” като двойка.  За този феномен К. Витакер казва: „Това е процес, в който и двамата се отказват по малко от своята идентичност, от своя образ, за да станат частица от симбиотичен съюз под името брак” (Витакер К., 1988).  Тези отношение по принцип се формират под силно влияние на индивидуалната потребност на единия или на двамата, като предизвикват страх от загубата на своето „Аз”, а това води до акумулация на напрежение в двойката. Освен това, когато „нарцистичният” период на идеализация на партньора премине, опитите да се оттеглят от сливането и да отстояват своя „Аз” също се превръщат в източник на напрежение и конфликти.

Деидеализацията се явява нормативен етап в развитието на емоционалните отношения в двойката и като правило се предшества от бурни романтични преживявания, вменяване на идеалистични черти, усещане за голяма любов и емоционална близост. Рухването на илюзиите, създадени в миналото, неизбежно както идеализацията се явява само фаза от емоционалния цикъл, чийто следващ етап е разочарование, загуба на позитивни емоции, възникване на скука в отношенията между партньорите и това може да доведе до разпадане на брака.

В случая най-оптимален вариант се явява способността за свободно придвижване по оста „индивидуализация-съпринадлежност”. Когато съпрузите разполагат с тази възможност, имат свобода за преход от сливане към индивидуализация, те получават нови личностни възможности.  Тогава те могат да принадлежат към двойката, без обаче да губят своят „Аз”, съзнателно да се присъединяват или да се отделят, без да изпитват чувство на вина и тревога.  Способностите на младите съпрузи към автономия, функционално им помагат да избегнат емоционалната реактивност, водеща до поляризация (комплементарност, основаваща се на различия и неравенство) на отношенията: независим/зависим; преследващ/дистанциращ; висшестоящ/нисшестоящ; агресивен/покорен; ръководещ/изпълняващ и т.н., предполагаща необходимостта от взаимно приспособяване на партньорите, за разлика от симетричните отношения, основаващи се на равенство и сходство. 

Забележка: Тук е мястото да отбележим нещо много важно. Системната семейна терапия приема два типа взаимоотношения в двойката, от които произтичат и двата типа семейства: „симетрични” и „взаимодопълващи” се семейства. В горния случай, когато говорим за комплементарност на взаимодействието и комуникацията се има предвид именно тип „взаимодопълващо семейство”, при което ролите, функциите, мястото в йерархичната структура са поляризирани. За диагностиката и терапията е много важно да се знае, че първо, тази структура (както впрочем и структурата на симетричното семейство) се формира именно в този начален период на брака, а не някъде далеч във времето; второ, че всеки в двойката приема мястото и ролята си в йерархията и всяко размесване или опит за промяна от това място води автоматично до т. нар. „клатене на лодката”, т.е. всеки един в ролята и мястото си е зависим от ролята и мястото на другия, промяната по тези показатели при единия, веднага води до промяна в показателите на другия и това поражда конфликт.

 

Когато комплементарността бъде преувеличена, то тя води до формиране на дисфункционална субсистема, за която са характерни ригидност и твърди фиксирани роли, които обуславят ниска способност на семейството да се приспособява към промените (в частност, свързаните промени със стадиите на жизнен цикъл и съпровождащите ги нормативни кризи) и снижават адаптивния му потенциал.

Постигането на независимост в съчетание със способност за близки отношения е една от най-сложните задачи, стоящи пред двойката, която в много случаи стои за разрешаване през целия живот.

 

Освен всичко казано до тук, за разрешаването на емоционалните проблеми, свързани с установяването на оптимална психологическа дистанция, младите съпрузи трябва да разрешат и съгласуват още редица други задачи:

= разпределение на семейните роли и областите на отговорност;

= определяне на семейната йерархия;

= изработване на приемливи форми за сътрудничество;

= балансирано разделяне на задълженията;

= съгласуване системата от ценности;

= постигане на сексуална адаптация един към друг;

Именно на този етап партньорите трябва да дадат отговори на въпросите:

= „Кои са приемливите пътища за разрешаване на конфликтите?”

= „Изразяването на кои емоции в семейството се считат за допустими?”

= „Кой за какво носи отговорност и при какви условия?”

По този начин, в течение на дадения кризисен период съпрузите се адаптират един към друг, търсейки такъв тип семейни отношения, които да удовлетворяват и двамата.  Умението на съпрузите да разрешат възникналите проблеми в началния етап на семейния живот, способства за изработването на устойчиви форми на поведение, действащи в продължение на почти целия жизнен цикъл на семейството и помага за преживяване на последващите нормативни и ненормативни семейни кризи. 

2. Диагностика на кризата.

Преживяването както на първата, така и на последващите семейни кризи винаги има индивидуален и уникален характер за всяко семейство. Не всички описани по-горе елементи на кризата задължително трябва да присъстват, респ. да бъдат открити във всяко младо семейство. В някои съпружески двойки признаците могат да преминат незабелязано, без да предизвикват болезнени преживявания и чувство на разочарование, свързано с деидеализацията на партньора.  От особена важност е да се знае, че именно в този стадий на жизнения цикъл се поставят основите на бъдещия семеен живот.  Ако в този стадий не бъдат решени задачите, стоящи пред семейството или бъдат решени по нефункционален начин, то тяхното изпълнение (постигане като цел) в следващите стадий става още по-трудно и се проектира в следващите кризи.  Поради тази причина оказването на психологическа помощ на младото семейство именно в този стадий (напомняме, че обхваща около една година) представлява особена важност.

2.1. Диагностични критерии, използвани от семейния психолог.

Семейната криза може да се диагностицира на основата на анализ от беседа със съпружеската двойка. Ето кои са основните маркери за наличието на първа нормативна криза в младото семейство:

(1) Неприемане на новата роля (на съпруг и съпруга) и свързаните с нея задължения.

(2) Ниска диференциация от родителското семейство поддържана от единия съпруг, което води автоматично до пораждане ревност в другия.

Забележка: Среща се много често при симбиотична привързаност между майка и дъщеря; между майка и син; в случаи, при които младата съпруга не намира в съпруга си достатъчно (желаната) закрила, грижа, защита, подкрепа, разбиране и включва защитна реакция, „бягайки” обратно в родителското си семейство; липса на външни граници или наличие на пропускливи граници на съпружеската субсистема е условие самите родители да нахлуват и влияят върху семейството, затруднявайки процеса на отделяне.

(3) Практически пълното отсъствие на контакти с родителското семейство също свидетелства за сложност в процеса на сепарация от родителите (М. Боуен подробно описва този феномен).

(4) Опити от страна на единият съпруг да нарушава и пречи на другия в процеса на сливане (сближаване), общуване с родителите си, което предизвиква чувство на обида, злоба, усещане за непочтеност в другия.

Забележка: Има много случаи, при които единият партньор (най-често съпруга), още в този етап се стреми към пълно затваряне на границите на семейството от към родителите на другия партньор. Обикновено той се опитва да заеме висша позиция в семейната йерархия и в тази връзка за да постигне превъзходство и доминантност, следва тактика на изолиране на другия от каналите, по които последният получава подкрепа, поддръжка, разбиране, съвети и пр. Логиката е, че колкото е по-безпомощен изолирания партньор, толкова повече се укрепва висшата йерархична позиция (обладаване на власт).

(5) Наличие на високо напрежение в двойката, обусловено от неадекватно близката между тях психологическа дистанция, проявяваща се в необяснимо на пръв поглед нарастване броя на конфликтите между съпрузите на база претенции един към друг, желание единият да промени другия, чувство на изоставеност на единия от другия и пр. 

Забележка: Най-често прекалено голямата психологическа близост се изразява в опитите единият партньор да обсеби другия, лишавайки го от екзистенциалната за всеки човек потребност от собствен свят, собствени мисли и фантазии, от желанието му да остане понякога сам със себе си, да има свои тайни и пр.

(6) Разочарование от брака и брачния партньор, основаващо се на неоправдани и нереалистични очаквания.

(7) Сексуална дезадаптация в двойката

2.2. Диагностични методики, използвани от семейния психолог.

Проверката на терапевтичните хипотези може да се извърши с помощта на следните методики:

v    Изучаване на семейната история – откриване патерни на взаимоотношения, характерни за родителското семейство и прародителското семейство на младата двойка, влияещи върху преживяване и преминаване през кризата – прилагане на методика „Генограма” на М. Боуен.

v    Установяване нивото на сплотеност на семейството (величината психологическа дистанция) и състоянието (вида) на границите на семейството – прилагане на методиките FAST (тест на Геринг); „Семейна социограма” (Е. Г. Ейдемиллер, О. В. Черемисин); FACES-3 (тест на Д. X. Олсон, Дж. Портнер, И. Лави, в адаптация на М. Пери);

v    Анализ на ролевата структура на семейството – прилагане на методиките „Ролеви очаквания и претенции в брака” и анкета „Семейни роли”;

v    Установяване степента на адекватност във възприемането на брачния партньор – прилагане проективна методика „Писмо до съпруга ми”;

v    Определяне емоционалния фон на семейството и някои параметри на съпружеските отношения – прилагане методики „Удовлетвореност от брака”, въпросник „Разбиране, емоционални атракции и авторитетност”

2.3. Психологическа помощ.

Основните направления на психологическа помощ на младото семейство се определя от полето психологически проблеми на конкретната съпружеска двойка, предшестващи посещението при семейния психолог.

Най-чести причини за търсене на психологическа помощ са свързани с трудности при:

= Установяване границите на семейството;

= Изработване на семейни норми и правила;

= Разпределение на семейните роли и отговорности;

= Сексуална дисхармония;

2.3.1. Работа на психолога по проблема разпределение на семейните роли и отговорности

В основата на този конфликт стоят преди всичко различията в представите на съпрузите за семейните роли в система от функции и задължения, осигуряващи ежедневния живот. По принцип ролевите разногласия се базират на различия във възгледите и представите за ценностите в семейния живот.

Етапи на работа на семейния психолог:

(1) Обобщете конкретните оплаквания на съпрузите

Колкото повече проблемни ситуации бъдат назовани и представени от двойката, толкова повече сведения за особеностите на функциониране на даденото семейство ще получи психолога в процеса на консултацията. Затова е много важно да се знае: „Оставете ги да говорят! Кой колкото иска и каквото иска да говори. Не ги прекъсвайте! В условията на среща с психолог всеки един от двойката има свой набор от обяснения (мнения, оценки, аргументации и пр.), които сега именно тук трябва да разкаже!

(2) Определете какви са желанията на съпрузите за разпределение на ролите и задълженията, т.е. кой какво иска и какво предлага.

Всеки един от партньорите трябва да бъде изслушан за това какви са неговите представи, очаквания, претенции и желания за разпределение на ролите и отговорностите, т.е. всеки да каже какво иска от другия. След това, целия модел предложен от единия, а след това и от другия съпруг да се постави на анализ по 3 критерия: а/ по кои въпроси (роли и отговорности) може да допусне отстъпка; б/ по кои въпроси в никакъв случай няма да отстъпи и в/ по кои въпроси може да отстъпи, но при определени условия (кои са те?).  На този етап също така може да се приложи методика „Генограма” с цел изучаване на семейната история от гледна точка на ролевите отношения на родителското и прародителско семейство.  В случай, че проблема разпределение на отговорностите възниква на фона на едни достатъчно добри междуличностни отношения или когато работата със съпружеската двойка е ограничена от времето, голяма помощ в консултирането могат да окажат специалните техники за водене на преговори.

(3) Открийте различията между членовете на семейството, изяснете представите на партньорите за причините за несъответствие между представите и поведението на единият за другия партньор, определете степента на обективност и адекватност на претенциите.

На този етап психологът влиза в ролята на експерт. Той не говори за своите чувства (не ги показва), но понякога съветва, какво би трябвало да се направи, като предлага в кои определени моменти как да се постъпи.  Психологът не налага своите решения, но и не се отказва да съдейства при търсенето им от двойката.  Той координира обсъждането, като дава възможност на всеки един да се изкаже. В ролята си на експерт психологът може да представи информация за особеностите на протичане на дадената криза, за влиянието на модела на родителското семейство върху развитието на отношенията между съпрузите.

Не бива да се забравя още нещо, че много често ролевият конфликт маскира други проблеми на двойката. Например, посредством искането към партньора да изпълнява определени функции, може да е продиктувано от стремеж към удовлетворяване на неосъзната индивидуална потребност.  Задачата на психолога в този случай е да окаже помощ за осъзнаване на тази потребност, която е скрита зад изискването към партньора и да потърси алтернативни начини за нейното удовлетворяване.

Пример:

Съпружеска двойка се обръща към семеен психолог. Те имат семеен стаж около 1,5 години. Инициатор на посещението (заявката) е съпругата. Тя се оплаква от завладяло я напоследък състояние на обща умора; разказва, че не получава помощ от съпруга си по поддържане на домакинството. Въпреки това, когато съпругът прави опити все пак се включва в домашни дейности, тя отхвърля тази помощ, обяснявайки му, че той е твърде муден, непохватен, неумеещ, незанещ, неорганизиран и че за нея е по-добре да свърши работата сама.  В процеса на диагностичната беседа се установява, че предявените претенции към съпруга и скандалите с него се явяват за съпругата способ (инструмент), чрез който тя се приближава до съпруга и получава неговото внимание.  Разкриването на този факт е позволило на младата жена да осъзнае потребността си и да се научи да я удовлетворява по адекватен начин.

(4) Сключване на нов договор за разпределение на семейните отговорности

Не бива да се забравя, че при работа със съпружеската двойка терапевтът не бива да влиза в коалиция с нито един от съпрузите, нито да оказва в по-голяма степен поддръжка на единия за сметка на другия. Трябва да се пази неутралитет, да не се позволява на никой от съпрузите да въвлече психолога в по-тясно взаимодействие със себе си – процес, който води до създаване на триъгълник.

2.3.2. Работа на психолога по проблема установяване на граници на семейството и  построяване на оптимален баланс на близост/отдалеченост между съпрузите.

Това е най-разпространения проблем при младите съпружески двойки, с който се сблъскват веднага след брака.

При нарушаване на външните граници на семейството пред психолога стоят следните задачи:

= оказване помощ на съпрузите за осъзнаване на факта на нарушението;

= установяване отношението на всеки от съпрузите към факта на нарушаване на границите;

= определяне на желания модел на отношения на семейството с обкръжението;

= оказване подкрепа на избора, направен от съпрузите;

При нарушаване на вътрешните граници на семейството пред психолога стоят следните задачи:

= установяване типа нарушение на вътрешните граници, чрез определяне психологическата дистанция между съпрузите (колкото е по-голяма дистанцията, толкова е по-голяма вероятността някой от двойката да отвори границата);

= обсъждане със съпрузите на особеностите на тяхната емоционална близост;

= откриване потребности на съпрузите за изменение на техните отношения;

= определяне на желания модел на отношения между съпрузите;

= търсене на способи за промяна на отношенията между съпрузите;

= оказване необходимата поддръжка на съпрузите в този процес;

За справяне с нарушенията на границите и за тяхното преструктуриране психологът може да използва различни прийоми, като ефективни в това отношение са парадоксалните техники.  Например, млада съпружеска двойка, страдаща от постоянно вмешателство на родители и родственици, които отхвърлят всякакви послания и призиви да оставят на мира младите, може да бъде дадена следната парадоксална инструкция: Младото семейство целенасочено да демонстрира своята благодарност за непрекъснатата намеса и „помощ” на родителите (и другите) и да ги помоли да усилят колкото се може повече тази помощ и намеса в живота им.

2.3.3. Работа на психолога по проблема сексуална дезадаптация и сексуална дисфункция

Сексуалната дисфункция е състояние, при което са нарушени обичайните физиологични реакции  на сексуалната функция (Мастер У., Джонсон В., Колод Р., 1991). Сексуалните затруднения на мъжа и жената като правило се изразяват в:

= отсъствие на сексуално желание;

= неспособност за адекватно реагиране на външни стимули и получаване на сексуално удовлетворение;

При работата по този проблем е много важно психологът да изясни какво според съпрузите представлява „нормалната” сексуалност (някои пациенти често заявяват „Аз не съм нормален”).

Параметри за определяне на сексуалните норми:

Ш    Биологична норма В качеството на „норма” се признава хетеросексуалността и  всяко поведение различно от това се приема извън нормата.

Ш    Статистическа норма За „норма” се приема сексуално поведение, характерно за повечето хора (с отчитане на контекста: епоха, култура и пр.).

Ш    Нравствена норма За „норма” се счита сексуално поведение, одобрено от социалните и религиозни институции.

Ш    Юридическа норма За „норма” се приема сексуално поведение, разрешено от закона.

Ш    Психологическа норма Критериите за „норма” са разнообразни, в зависимост от психологическото направление, но като цяло могат да се сведат до няколко общи концепции, за обозначаване на които се използва класификацията на американския психолог Гордон: за нормално сексуално поведение се приема това поведение, което доброволно, непринудително, приятно и лишено от чувство за вина.

Сексуалната дисфункция може да бъде: първична (постоянна), вторична (появяваща се в определени периоди) и обстоятелствена (проявяваща се в отношенията с даден партньор или в определени условия). Разкриването на природата на сексуалната дисфункция ориентира психолога в по-нататъшната работа по проблема. Например, при наличие на физиологична причина, работата трябва да продължи, но с участието на експертната помощ на сексолог.

Причини за сексуалната дисфункция:

Ш    Анатомични и физиологични фактори Тази група фактори трябва да стои с особено внимание пред психолога, работещ с двойката, особено в при случаи с проблеми в ерекцията или болки в областта на таза при някой от съпрузите.  Осен това, не бива да се забравя медикаментозните ефекти: би било сериозна грешка ако при работата с клиенти, при които е налице отсъствие на сексуално желание да се пренебрегва влиянието на антидепресанти, инхибиращи сексуалното желание.

Ш    Психологически фактори (индивидуално ниво на семейно функциониране) Главни психологически фактори, продуциращи сексуална дисфункция се явяват чувството за тревожност (провокиране на желание за успешен секс, стремеж за харесване, за впечатляване на партньора), а също така травматизма и влиянието на сексуалния опит.

Ш    Особености в комуникацията в двойката (микросистемно ниво на семейно функциониране) За възникване на сексуална дисфункция оказват влияние и качеството на отношенията в съпружеската двойка, а също и трудности при управление на агресията.

Ш    Социокултурни фактори (мегасистемно ниво на семейно функциониране) Като причините за сексуалните проблеми нерядко встъпват: чувство за срам; представи на партньора за непристойност и за „правила” на сексуално поведение; социални стереотипи, определящи сексуалното поведение (мъжът е длъжен да бъде активен, а жената – не).

При ситуация, в която съпружеската двойка търси помощ по повод на сексуални проблеми, психологът трябва да изясни особеностите на сексуалните отношения в двойката (опит в добрачните сексуални отношения; съвместни сексуални сценарии; интензивност на половия живот; степен на удовлетвореност на всеки от съпрузите от сексуалния живот в рамките на брачните отношения).  Важно е да се разбере характера на сексуалните проблеми, да се уточни кога са възникнали, как се проявяват, постоянно ли съществуват или възникват периодично, в какво съпрузите виждат причината за техния проблем.

Пример:

Анна, (24г.), омъжена, без деца. Брачен стаж – 11 месеца. В течение на няколко месеца, до заявката за психологическа помощ, жената страда от общо изтощение, раздразнителност и главоболие.  Лекарят, който е прегледал Анна, не е намерил никакви биологични основания за тези симптоми и  препоръчва среща с психолог. В хода на беседата се изяснява, че нейните симптоми  обикновено се появяват вечер. Уточняващите въпроси за това, как прекарва времето си в тези вечерни часове, позволяват да се установи наличието на трудности в сексуалните отношения в съпружеската двойка. Появяващият се симптом на практика позволява на пациентката да избегне извънредно честите (по нейно мнение) сексуални контакти със съпруга си. По този начин симптоматичното поведение на Анна се явява средство за контрол върху сексуалните щения на съпруга й.  Когато тя се чувства уморена и има главоболие, тя се оттегля в съседната стая „за да не пречи на съпруга си да почива”. По нататъшната работа е продължила със семейната двойка с цел, съгласуване на сексуалните сценарии.

Повечето сексуални дисфункции (освен тези, които са свързани с органични причини) се формират в резултат на трудности при управлението на агресията, което може да се обуславя от индивидуалните особености на съпрузите или специфичните правила в даденото семейство (например, наличие на табу за изразяване на агресия).  

Дисфункцията „агресия” може да се прояви на три нива:

= На ниво желания и еротични фантазии: партньорът предпочита да подтиска или сдържа своите сексуални реакции поради висока тревожност, свързана с възбуда или осъзнаване на своето желание (фантазиите често съдържат агресивен компонент, който може да предизвика тревога; страхът от агресия блокира сексуалната енергия, което води до възникване на сексуална дисфункция);

= На ниво телесни реакции: обуславят се от получените сексуални удоволствия – подтискане на физическата агресия подтиска и достигането до удоволствие. 

= На ниво метакомуникация: единият партньор изпитват недоволство от каквито и да било действия на другия, но не му съобщава това, тъй като съпрузите не допускат открито проявление на агресия в отношенията си – съществува табу на агресивното съдържание в посланията.  В този случай сексуалният симптом става способ за изразяване на агресията на партньора, избягвайки отговорност.

В тези случаи патологично въздействие върху отношенията оказва не толкова самата агресия, колкото нейната маскировка, скритата манифестация и подтискане.  От тук следва, че важно направление в работата на психолога със съпружеската двойка е да се отреагира на подтиснатата агресия и да се обучи двойката на конструктивни способи за изразяване на чувства от негативния спектър.

Трудностите, които може да срещне психолога при консултиране на клиенти със сексуални проблеми, могат да бъдат свързани също и с нереализтични очаквания и ниско ниво на психологическа култура.  Ето защо нерядко се налага психологът да изпълни своята информационна функция, повишавайки сексуалната им грамотност.

За ефективно консултиране на съпружеската двойка по проблемите на сексуалната дисфункция, психологът е необходимо да се придържа към следните правила (Старшенбаум Г. В., 2003):

(1) За адекватно реагиране на затрудненията на съпружеската двойка, не е нужно психологът да бъде обременен със собствени сексуални проблеми (аналогичен опит).

(2) Психологът е длъжен и трябва да умее да говори свободно и открито за сексуалните проблеми, без да употребява синоними или завоалирани изрази, както и правилно да използва съответната сексологична терминология.

(3) В някои случаи психологът трябва да има готовност да започне първи разговора за възможните сексуални проблеми в двойката, предлагайки открито обсъждане на тези въпроси, като предупреди за неловкостта на съпрузите.

(4)Психологът трябва да бъде грамотен в областта на сексологията, за да е в състояние да предостави на двойката нужната й информация (анатомия; психология на половете; контрацептивни средства)

(5) Психологът трябва да оценява своите възможности адекватно. Не бива да се занимава с сексуални проблеми без специална подготовка.

(6) Психологът е длъжен да знае в кои случаи е необходимо да насочи двойката към други специалисти, като предостави на съпрузите информация за това, какво могат да получат от тях.

(7) Психологът е длъжен да заема неутрална позиция при оценка на сексуалното поведение на съпружеската двойка.

Най-известния метод за лечение на сексуалната дисхармония е сексуалната терапия. Тя е вариант на поведенческата терапия и е разработена от У. Мастер и В. Джонсън. И допълва психологическия подход на Х. Каплан.  Този подход се основава на схващането, че симптомите на сексуалната дисфункция при клиента отразяват сексуалните проблеми на двойката като цяло, а самите сексуални проблеми на свой ред са свързани с  недостатъчното взаимно разбиране в брака (Старшенбаум Г. В., 2003).

Сексуалните затруднения в съпружеската двойка не се явяват специфични за първата нормативна криза. Те могат да се появява във всеки един стадий от жизнения цикъл на семейството.

Източник:

image

image

Категория: Други
Прочетен: 34 Коментари: 0 Гласове: 0
 


                                 Стратегическия подход в семейната психотерапия.

            Десет примери за описание на случаи от психотерапевтичната практика

                                                                на Джей Хейли

 

1.Схема за описание на случаи  (по Джей Хейли)

Примерна схема за описание на случай:

(1) Състав на семейството

(2) Възраст

(3) Представяне на проблема

(4) Цели на пациента

(5) Патологична последователност

(6) Стадий на жизнен цикъл

(7) Необходима допълнителна информация за семейството

(8) Цели на психотерапевта

(9) Предписания

(10) Брой срещи

(11) Резултати (след колко време са настъпили)

2. Примери от психотерапевтичната практика

2.1. Случай

Състав на семейството: Семейството се състои от трима членове:  съпруг (36г.), съпруга (38г.) и син (8г.).  Били са представени три проблема: а/ лошо поведение на детето; б/ трудности във взаимоотношенията между бащата и детето; в/ трудности във взаимоотношенията между съпрузите.

Цели на пациентите (клиентите)  (това, което самите пациенти декларират, че желаят да постигнат, т.е. да променят):

= общата им цел е да се постигне промяна в поведението на детето в посока послушание и в частност – детето да слуша баща си;

= индивидуална цел на съпруга – да достигне взаимно разбиране със съпругата си;

= индивидуална цел на съпругата – съпругът да поема повече задължения и да се държи по-отговорно.

Първа патологична последователност: Детето се държи лошо – бащата се опитва да го дисциплинира, но без резултат – детето вика майка си на помощ – майката го „спасява” от бащата (всичко това се наблюдава по време на сеанса).

Втора патологична последователност: Съпругата моли съпруга да направи нещо (да направи покупки; да извърши дейност в дома и пр.) – съпругът проявява некомпетентност (забравя да извърши покупките; не успява да се справи с ремонта и пр.) – съпругата недоволства и го критикува  – съпругът напълно се отказва да участва в каквото и да била дейност в семейството и дома и „заминава на работа” – съпругата се уморява, че цялата отговорност лежи върху нея и тя се обръща за помощ към съпруга си.

Коалиция: Създадена е между детето и майката срещу бащата. 

Стадий на жизнен цикъл:  Раждане и възпитание на дете в семейството.

Необходима допълнителна информация за семейството:  В миналото съпругът е бил защитник на т. нар. „меко възпитание” без налагане на санкции (опрощаване на грехове), страхувайки се да не навреди върху психиката на детето.

Цели на психотерапевта: Разрушаване коалицията между детето и майката; установяване на по-близки отношения между детето и бащата, между съпрузите и оказване съдействие на бащата за заемане по-висше място в йерархията от сина.

Предписания:

(1) Първото предписание е било изпълнено още по време на терапията – детето непрекъснато се намесвало в разговора, прекъсвало родителите си, постоянно разсейвало ту майка си, ту баща си. Тогава психотерапевтът помолил бащата да вземе сина си за известно време на коленете си, да го гушне и да го задържи. Идеята била детето да почувства силата и авторитета на баща си, неговото внимание и неговата любов.  Когато бащата взел детето и направил опит да го задържи, то веднага започнало да крещи и вика майка си на помощ, въпреки, че бащата само твърдо го удържал на коленете си. След това момчето започнало отчаяно да хленчи, плаче, рита, хапе и пр.  Едва някъде около четиридесетата минута детето най-сетне се успокоило. След това на бащата било дадено предписание, всеки ден да държи на коленете си детето не по-малко от 40 минути.

(2) Второто предписание към бащата било свързано с факта, че детето определено показвало наличие на технически наклонности  (това било изразено като предположение на психотерапевта, но родителите напълно се съгласили с това становище), всеки път когато детето се заемало с някаква техническа дейност, бащата да отделя време като се занимава с него, показвайки и обяснявайки му своите действия.

Съпругът и съпругата били помолени да помислят и формулират всеки от тях поне по 20 занимания, в които те взаимно и с удоволствие биха участвали (на сесията и двамата били назовали по най-много 1-2), като всяка седмица започнат да реализират най-малко по едно от тези занимания.

Брой срещи: Със семейството били проведени две срещи.

Резултати: Проявили са се 9 месеца след терапията. При бащата било забелязано значително изменение във взаимоотношенията му със сина в положителна посока  (сега синът с радост го посрещал при завръщането му от работа – факт, който не бил отбелязан по-рано).  Изпълнението на предписанието, да държи сина си в продължение на 40 минути всеки ден, постепенно било трансформирано. Бащата започнал с голямо удоволствие да чете книжки с приказки на детето  (отчасти по това предписание детето проявявало съпротива, която всъщност била нужна на психотерапевта). При момчето наистина били открити технически способности за голяма изненада на родителите.  Бащата направил сам пълен ремонт на дома (този ремонт той отлагал в продължение на 3 години), а това породило уважение и благодарност от страна на съпругата.

Наблюдения на психотерапевта:  Значително било променено поведението на детето – то се било научило да си играе самостоятелно, докато по-рано всяка минута ангажирало със себе си някой от възрастните; момчето престанало с постоянното си хленчене и стремеж да привлича върху себе си вниманието посредством оплаквания и плач.  Ако по-рано то игнорирало заниманията с баща си,  то сега детето веднага проявявало интерес, вслушвало се в указанията на баща си и било много по-изпълнително, не било необходимо вече да се повишава глас, а просто да бъдат дадени указания достатъчно настоятелно и ясно.

Във взаимоотношенията между съпрузите също настъпили положителни промени, но все още имало много какво да се желае.  Предстояла допълнителна работа при условия на премахнат симптом (поведението на детето), т.е. работа с основния проблем.

2.2. Случай

Състав на семейството: Семейството се състои от 4 члена: съпруг (40г.), съпруга (40г.), дъщеря (20г.) и дъщеря (12г.).

Представяне на проблема: Неприятна атмосфера в семейството, трудности във взаимоотношенията между съпрузите, непослушание на по-малката дъщеря.

Цели на пациентите:  

= Цел на съпругата – да реши дали иска да остане в брака си и да получи по-голяма подкрепа от страна на съпруга си;

= Цел на съпруга – да изработи семейни правила, за да може семейните отношения да не отнемат от енергията му, а обратно – да му помагат за постигане успехи в професията;

= Цел на малката дъщеря – да се подобрят взаимоотношенията в семейството;

= Цел на голямата дъщеря – да се съхрани семейството и да продължи да получава неговата подкрепа.

Патологична последователност: Майката се прибира в къщи и вижда куп замърсени съдове, подът не е измит, стаите са разхвърляни и пр.  (предполага се, че отговорна за тези задължения е малката дъщеря). Тя започва да ругае дъщеря си, дъщерята се оправдава, защитава, съпротивява. Бащата се завръща в дома. Майката му се оплаква от дъщерята, но той очевидно стои на нейна страна (понякога в такива случаи бащата дори се заема да измие съдовете или да свърши някоя от задачите). Майката не получава поддръжка и започва да се сърди на съпруга си. Избухва скандал и съпругата започва да се сърди на мъжа си. Всички се оттеглят в различни кътчета на къщата, изолират се, блъскат вратите на стаите си (в къщата всеки член на семейството разполага със своя стая).

Коалиция: Коалицията между бащата и малката дъщеря е представена най-ясно. Съществува обаче и коалиция между майката и голямата дъщеря, но тя е по-прикрита.

Стадий от жизнения цикъл:  Съпружество в средния период и преход към отделяне на родителите от децата си.

Допълнителна информация за семейството: Съпрузите са официално разведени, но живеят заедно (в различни стаи, но те са живели години наред отделно много преди развода). Голямата дъщеря изпитва сериозни проблеми в учебната дейност и работата си. Тя се намира в академичен отпуск, но не възнамерява да се връща в университета, в същото време няма постоянна работа.  Тя не е наясно със себе си, с какво точно иска да се занимава в живота си.

Бащата е „ръководител на проекти”

Цели на психотерапията:  Разрушаване коалицията между бащата и малката дъщеря, създаване на по-тесни отношения между съпрузите, възстановяване на семейната йерархия, подчертаване границите между поколенията, оказване помощ на голямата дъщеря за постепенното й отделяне.

Предписания:

= На първия сеанс е било дадено предписание на симптома – малката дъщеря да не изпълнява каквото и да било  задължение в къщата, майката да я ругае още по-усърдно и да продължи да се оплаква на бащата. Бащата от своя страна да не реагира по никакъв начин – когато се върне в къщи, да си сложи чехлите, вземе вестника и се затвори в своята стая.  На голямата дъщеря е дадена инструкция да наблюдава кой как изпълнява предписанието и да съобщи на терапевта резултатите на следващата сесия.

Семейството изпълнили предписанието и на следващата среща заявили, че се чувстват изключително глупаво.

Терапевтът решава, че семейството е готово да пристъпи в следващия стадий на психотерапия: преход към „нормализиране’. На съпруга и съпругата било предписано, всеки ден най-малко 20 минути да прекарват заедно, обсъждайки семейните правила и способи за взаимна подкрепа.   Когато разрешат тези въпроси, определените им 20 минути могат да бъдат заети от други теми. 

= Второ предписание към съпруга и съпругата: Когато съпругата се завърне в къщи и види , че дъщеря й не е свършила нищо по подредбата на дома, тя да не казва нищо, да не реагира по никакъв начин, в т.ч. да не се оплаква на съпруга си, а само да сподели това което е видяла. Бащата от своя страна е длъжен да й даде ясни инструкции какво да направи спрямо дъщерята.

= Предписание към малката дъщеря: Периодично по неин избор да не изпълнява даваните от майката инструкции.

= Предписание към двете дъщери: Заедно да измислят задача за родителите си  (това трябва да бъде дейност, която съвместно да изпълнят и която да им достави удоволствие), при това двете дъщери трябва да постигнат пълно съгласие по задачата.

В заключение психотерапевтът изтъкнал, че тъй като бащата е „ръководител на проекти”, за него не би било никаква трудност да подготви още един проект, но този път за собственото си семейство (В случая психотерапевтът поставя бащата на върха на йерархията – място, което принципно подхожда за семейството и се приема от членовете без съпротива).

Брой срещи: Били са проведени 3 сеанса. Първите две сесии преди девет месеца, а третата – преди един месец.

Резултати: След деветия месец – атмосферата в семейството била променена – скандалите престанали. Семейството изработило за себе си приемливи правила, към които се придържали всички членове. Поведението на малката дъщеря се променило значително към по-добро.

Наблюдения на психотерапевта: Съпрузите съвместно направили ремонт на една от стаите, като я определили за своя спалня, която да обитават заедно.

През август на 1998г. съпругът и съпругата поискали сеанс на двойката.

Цели: Съпругата искала мъжът й да отделя повече внимание и време за нея, да прекарват по-дълго време заедно, а съпругът се опасявал да не бъде „удавен” от жена си, тъй като оценявал прекалената нейна близост, като прекален контрол и лишаване от независимост.

Патологична последователност: Съпругата се обръща към мъжа си с молба (например, да се разходят сред природата, да отидат заедно на пазар и т.н.) – съпругът възприема това искане, като контрол, като натиск и  се затваря в себе си (съпротивява се), като „бяга” в работата си (изтъква извинения, свързани с работата) – съпругата е разочарована и започва повече да общува с приятели (налице е неудовлетворена потребност), кани ги в дома си – това поведение на жената не се одобрява от мъжа, който настоява това да престане – съпругата прекъсва широките си контакти с външния свят и скоро след това се обръща към съпруга си с молба – цикълът се затваря.

Цели на психотерапевта: Да се изяснят недоразуменията, възникнали между съпрузите, да се разруши патологичната последователност, да им се помогне да изградят по-близки отношения, съпроводени с активно общуване, доставящо им взаимно удоволствие.

Допълнителна информация: Преди съпрузите често организирали в дома си празници, на които се събирали много техни приятели (до 50 човека)

Преписания:  Съпругата да напише на лист своята молба и да му предостави една седмица, в рамките на която той да реши кога би могъл да изпълни тази нейна молба. Когато съпругът почувства натиска на жена си, винаги да реагира с определен жест: да скръсти ръцете си на гърдите и да се отдръпне малко назад. Ако съпругата не реагира на този сигнал, той има право да използва своите стари способи за защита (да се отдръпне, самоизолира, да „отиде на работа и пр.).  Когато обаче съпругата забележи този сигнал, тя трябва да се отдалечи от съпруга си поне на половин метър и да продължи разговора.  (Трябва да се отбележи, че този жест бил характерен за мъжа. Той го демонстрирал дори по време на сеанса, но съпругата му тогава се доближавала до него още повече, а той се отдръпвал още по-далече).

Съпругът:  Да започне подготовка и организиране на домашните празници, така, както по-рано, като трябва да бъдат поканени най-малко 20 човека.  Това трябва да бъдат обаче хора, които в еднаква сила са привлекателни и харесвани както от мъжа, така и от жената.

Резултати:  Работата е продължила 3 седмици. Резултатите не са известни – връзката е била прекъсната

2.3. Случай

Състав на семейството: Семейството се състои от трима члена  - съпруг (38г.), съпруга (34г.) и син (1 г.).

Представяне на проблема: С появата на детето в семейството са започнали конфликти и скандали, съпругът започнал да употребява алкохол, да изневерява на съпругата си. В момента на контакта с психотерапевта съпрузите живеели отделно, но мъжът всеки ден посещавал съпругата си в дома им, като й помагал в някои процедури, свързани с новороденото.

Цели на клиентите: Жената търсела по-голямо разбиране от страна на мъжа си, искала по-близки и топли отношения; съпругът търсел по-уважително отношение от страна на жена си, а общата им цел е да се запази семейството.

Патологична последователност: Съпругата моли мъжа си да поговорят, за да разрешат проблемите във взаимоотношенията си – те започват разговор – съпругата говори неуважително на мъжа си – съпругът се обижда, чувства се унизен, подтиснат и напуска дома, събира се с приятели, пие, по няколко дни не се прибира – съпругата започва да изпитва трудности в отглеждането на детето и когато мъжът се завръща, тя го моли за прошка и същевременно му прощава – малко по-късно тя иска да поговорят за взаимоотношенията си – цикълът се затваря.

Нарушение в йерархията: И двамата съпрузи са недоволни от съществуващата йерархия.  На върха на йерархията се намира съпругата, но този статус не я удовлетворява, защото тя иска до себе си да има „силно рамо”, на което да се опира. Тази нейна потребност е особено силна в момента, когато има нужда от помощ за отглеждането и възпитанието на детето. Същевременно иска съпругът да е единствения, който изхранва семейството.  Освен това, в нейното родителско семейство на върха на йерархията е стоял баща й, като безспорен авторитет, т.е. тя вече разполага с усвоени семейни модели на роли и позиции в йерархията. От друга страна съпругът иска да бъде глава на семейството, но той не получава нужното доверие от страна на жена си.  Тя постоянно сравнява съпруга с баща си и това сравнение съвсем не е в полза на съпруга й (в допълнение – и бащата и съпругът са военни – факт, който безспорно говори, че още при избора на брачен партньор жената е търсела съпруг, наподобяващ баща й). Разочарованието на съпругата  датира още от самото начало на връзката, в резултат на няколко случая, при които съпругът е проявил поведение противоречащо на очакванията на жената и различно от това на баща й.

Стадий на жизнен цикъл: Раждане и възпитание на детето

Необходима допълнителна информация:  И двамата партньори отбелязват, че техните отношения рязко са се променили на четвъртата година след брака им, когато поведението на съпругата е предизвикало съмнения в мъжа й за изневяра, като съпругата въпреки опитите си не могла да разсее тези съмнения.  След този случай двамата се отделят един от друг (увеличение на дистанцията) и заживяват „всеки своя живот”. Те дълго време не са имали дете. Съпругата е предприела лечение и едва след 13 години се ражда дългоочакваният наследник.  Новата ситуация поставя пред партньорите изискване за по-тясно сътрудничество, но на това те не са способни. Именно липсата на достатъчна близост между двамата и неудовлетворените потребности, налагани от етапа, в който се намират, въвежда партньорите в криза. 

Цели на терапията: Установяване на удовлетворяваща съпрузите йерархия. Прекъсване на патологичната последователност. Оказване помощ за установяване на една ефективна и удовлетворяваща и двамата близост, осигуряваща им взаимно уважение и взаимно разбиране.  Оказване подкрепа за успешно преодоляване на кризата в етапа на жизнения цикъл.

Брой срещи: Работата със семейството е продължила в рамките на девет сеанса.

Предписания:  

= Едно от предписанията е било дадено още по време на сеансите: да постигнат съгласие по който и да е от спорните въпроси. Терапевтът им оказва съдействие да направят това, обяснявайки им , че ще приложат т. нар. „Харвардски проект за водене на преговори” (Фишер Р., Юри У., 1992).

= Предписание към съпруга: Ако съпругата се държи към него неуважително, той да прекъсне това нейно поведение, като коленичи и се удари с едната ръка по коляното (терапевтът показал как точно следва да се изпълни ритуала)

= Предписание към съпругата:  Ако съпругът се завърне в къщи пиян или не се прибере  да нощува в дома си, то първия път, когато това се случи съпругата не бива да го допуска в дома в продължение на една седмица, втория път – в продължение на две седмици и т.н.  при това той няма да има право да се завръща в дома си през деня за да помага на жена си, както обикновено е правил до сега.

= Предписание към двамата: Да обсъдят всички натрупани във времето разногласия и болезнени събития и да проведат ритуал за „погребването” на тези разногласия в градината на къщата, за да започнат отношенията си на чисто.  След това, веднъж седмично за ден, в който и двамата са съгласни, да обсъждат натрупани проблеми и „несвършени” неща в продължение на отминалата седмица.  Психотерапевтът предписал на съпрузите, да обсъдят открито по време на сеанса  случая, довел до сериозно разкъсване на връзката им  (четири години след брака им), да се извинят един на друг и да оставят това събитие в миналото, използвайки същия ритуал на „погребване” (Сатир, 1992).

Резултати: В края на психотерапевтичната работа са били отбелязани положителни резултати. Ако в началото когато съпругът се опитвал да каже или обясни каквото и да било, съпругата постоянно го поправяла или говорела вместо него, то в края на терапията съпругът бил този, който поправял жена си или обяснявал на психотерапевта какво точно има предвид жена му.  Получени били и други признаци, че психотерапевтът е успял да установи йерархия, удовлетворяваща и двамата съпрузи.  В хода на работата нито единият, нито другият прибягвали към мерки за „защита”, който психотерапевтът услужливо им предлагал. Дългосрочните резултати от работата са останали неизвестни.

2.4. Случай

Състав на семейството: Съпруг (38г.), съпруга (36г.), син (15г.), дъщеря (14г.), майка на съпруга-свекърва (62г.), майка на съпругата-тъща (60г.)

Представяне на проблема:  Енуреза и симптоми на анорексия при дъщерята, постоянни скандали между децата, трудности във взаимоотношенията между съпруга и неговата майка

Цели на пациентите: Отстраняване симптомите при дъщерята. Подобряване взаимоотношенията между сина и дъщерята, подобряване взаимоотношенията между съпруга и майка му.  Лична цел на съпруга се явява стремежа да отделя повече време за кариерата си и да го оставят да се занимава с любимите му компютърни игри.  Лична цел на съпругата, да преустанови „борбата” с близките си (поведението и било „взривоопасно”), а целта на сина е да получи по-голяма самостоятелност. 

Патологична последователност:  Патологичната последователност в този случай се установява трудно, тъй като родителите са в развод и живеят изключително фрагментирано. Съпругът живее със своята майка, синът живее с майката на съпругата (баба си), дъщерята живее с майка си.  На втория сеанс и двамата родители заявили, че между тях има постоянни разногласия по повод възпитанието на децата, като те много често дават на децата си противоположни наставления.

Коалиции: Най-устойчивата и силна коалиция е между съпругата и дъщерята против бащата; коалиция между съпруга и неговата майка (свекървата); коалиция между съпругата и нейната майка (тъщата).

Стадий на жизнен цикъл: Съпружество в среден период.

Необходима допълнителна информация: Около една година преди това, двамата съпрузи са посещавали същия психотерапевт. Те са имали трудности във взаимоотношенията – съпругът е имал е поддържал любовна връзка.  Тяхната цел е била да решат, има ли връзката им бъдеще и ще останат ли заедно. Психотерапевтът е помогнал на съпругата да преодолее психологическата травма, свързана с изневярата на съпруга, прилагайки специален формат.  Той е дал на двамата предписание да извършват серия от упражнения за съпружески двойки по Виржиния Сатир (Сатир, 1992)., а също така им е забранил да се любят в продължение на 100 дни.

Съпрузите взели решение да се разделят, но да запазят отношенията си като родители и се обърнали към психотерапевта по повод наличните проблеми, свързани с възпитанието.

Терапевтът е изяснил, че съпругата била тази, която всеки път се грижела за ликвидиране последиците от енурезата на дъщерята (изпиране, гладене, застилане на леглото, дрехите).

Цели на психотерапевта: Да отстрани симптома енуреза при дъщерята; да помогне за установяване на по-близки отношения между сина и дъщерята; да насочи родителите към достигане съгласие по повод възпитанието на децата, като паралелно с това се установи необходимата семейна йерархия.

Предписания:

= Първите предписания към двойката е било парадоксално. На съпруга е било предписано да играе игри на компютъра в продължение на 3 часа, а на съпругата едно наистина „взривоопасно” поведение.

Съпругът не успял да изпълни предписанието, а съпругата стриктно се придържала към указанието, но отбелязала, че и е било трудно и е успяла само веднъж. През останалото време не е постигала предписаното и поведение (всъщност точно на това разчитал психотерапевта).

Забележка: При парадоксалните предписания винаги целта им е да покажат на клиента, че не е способен волево да поддържа своето патологично и дисфункционално поведение.

На сина било предписано самостоятелно да се подготви за тест, в който да докаже, че е способен на самостоятелно и отговорно поведение.  Синът е изпълнил предписанието и издържал „изпита” отлично. По време на първия сеанс дъщерята демонстрирала силна обратна реакция (реактивност) и  поради тази причина психотерапевтът не й е поставил никакво предписание (заобикаляне на клиента).

На втория сеанс на съпругът и съпругата е било дадено предписание временно да разделят децата между двамата. На съпруга е било дадено предписание да отговаря за възпитанието на сина, а на съпругата за дъщерята.  Била е уточнена точна дата за това, кога те могат да водят преговори за възпитанието на децата и да разпределят между тях отговорностите. Терапевтът е изтъкнал, че когато стигнат до окончателно изясняване на тази позиция, тогава предписанието (разделянето на децата) губи своята сила.

На дъщерята било предписано всеки път, когато има енурезна атака, сама да се грижи за ликвидиране на последиците.  Психотерапевтът е изяснил, че по този начин тя ще има възможност да докаже своята възрастност и да извоюва своята самостоятелност.  На съпругата било предписано да контролира изпълнението на това предписание, а на майката на съпругата (тъщата) да не се намесва и да не поема функциите на внучката си.

Резултати: Промени са били наблюдавани 4 месеца по-късно.  Между сина и дъщерята постепенно били установени добри взаимоотношения.  Семейството е привело живота си в една друга конфигурация:  съпругата живеела с дъщерята и с майка си, съпругът живеел със сина, а майката на съпруга (свекървата) – сама.  В работата със семейството били постигнати положителни изменения, но по случая имало какво още да се желае, т.е. работата можело да бъде продължена.

2.5. Случай

Състав на семейството: Съпруг (33г.), съпруга (32г.), майка на съпругата (60г.), син (7г.)

Представяне на проблема: Семейството иска да се раздели така, че съпругът, съпругата и момчето да живеят отделно; причината за разделянето – по думите на бабата, поради нейната непоносимост на зет си.

Цели на клиентите: Разкъсване (разделяне, редуциране) на семейството.

Патологична последователност:  Детето се държи лошо – майката се опитва да го дисциплинира, но това не й се отдава – бабата се намесва и дисциплинира детето – детето започва да се държи добре – след това обаче бабата не желае да се занимава повече с възпитанието на детето и го предава на родителите – детето отново започва да се държи лошо (цикълът се затваря).

Коалиции: Най-силната коалиция е между бабата и внука, но също съществува и коалиция между съпругата и бабата.

Стадий на жизнен цикъл: Очевидно семейството е зациклило на стадий отделяне на родителите от детето и не е способно да премине в следващия стадий: брак, раждане и възпитание на дете.

Необходима допълнителна информация:  В процеса на работа психотерапевтът започнал да изследва практическите възможности за отделяне: има ли семейството отделна жилищна площ, способни ли са те сами да се осигуряват и издържат и пр.  изяснено е, че практически възможности съществуват: семейството е разполагало с подходяща оферта за наемане на квартира, в която биха могли да се преместят по всяко време. Съществувала възможност за размяна на дома на бабата така, че семейството да закупи свое жилище. И младата двойка и бабата били в състояние да се издържат сами. Наблюдавайки поведението на членовете на семейството психотерапевтът е стигнал до извода, че съпругът и бабата са готови за отделяне.  Съпругата обаче непрекъснато излагала все по-нови и нови доводи това да не се случи: синът й има много приятели в този район (по-рано тя била заявила, че детето почти нямало приятели), наемането на квартира криело рискове, например собствениците всеки един момент да искат от тях да я освободят, просто наемането на чуждо жилище било ненадеждна маневра, ако наемат квартира тя не би могла да си купи нова кола, за която силно мечтаела и събирала отдавна пари и т.н. (Семейството разполагало вече с един автомобил, който бил собственост и на тримата, но стоял непрекъснато в гараж, тъй като никой не го използвал).  Ситуацията била още повече изострена от факта, че детето развило сериозни соматични симптоми.

Цели на психотерапевта: Да отдели младото семейство, като установи в него приемлива йерархия (на върха съпругата, след нея съпруга и след това детето), да се отстранят симптомите при момчето.

Предписания: В този случай даването на преки (директни) предписания било безсмислено, тъй като съпругата би намерила най-различни поводи за тяхното отстраняване и отхвърляне.  Тогава психотерапевтът се обърнал към бабата, която стояла на върха в това семейство и заявил, че той иска много да им помогне, но в този случай не е в състояние да направи каквото и да било.  При друго семейство при същата ситуация би разрешил проблема, но точно с тяхното това не може да се случи.  В допълнение психотерапевтът е казал, че причината за това е в дъщерята – как е възможно такава решителна жена да има толкова нерешителна дъщеря.  В заключение психотерапевтът е заключил, че за голямо съжаление той не може да им помогне и освен това, като специалист, той може авторитетно да заяви, че случаят им е безнадежден – те никога няма да се отделят.

По този начин е бил приложен парадоксален подход в терапията.

Брой срещи: С това семейство е бил проведен само един сеанс.

Резултати:  Наблюдавани след 4 месеца. Веднага след сеанса семейството е наело квартирата под наем и се е преместило в нея, с което било доказано на психотерапевта, че той не бил прав (точно на това разчитал и психотерапевта). Бабата заменила своето четиристайно жилище за двустайно в добър квартал и заживяла сама (по този начин тя отрязала окончателно пътя на младото семейство за връщане при нея). Съпругата започнала да управлява автомобила.

2.6. Случай

Състав на семейството: Съпруг (50г.), съпруга (48г.), син (25г.) и дъщеря (17г.)

Представяне на проблема: наркомания на сина

В такива случай се прилага друга схема – не изследователска, а кризисна.

Коалиции: Възможна коалиция между майката и сина

Стадий на жизнен цикъл:  Отделяне на родителите от детето.

Необходима допълнителна информация: Синът разполагал с отделно жилище, което обитавал в продължение на две години и където употребявал наркотици. През този период практически той не поддържал контакти със семейството си.  Наскоро синът се прибрал при родителите си, а те настояли незабавно да прекрати използването на наркотици. За родителите било потребно, с помощта на психотерапевта да изберат схема за своето по-нататъшно поведение спрямо сина.

На следващата година дъщерята трябвало да замине да учи зад граница. По този начин след 1-2 години се очаквало родителите да останат сами.

Цели на психотерапевта:  Да предотврати по-нататъшното използване на наркотици, да подготви родителите към отделяне от децата, да създаде по-близки отношения между съпрузите.

Предписания: Първото предписание е било дадено по време на сеанса.  Психотерапевтът помолил двойката да се обърнат един към друг и да обсъдят някакъв незначителен проблем и в крайна сметка да го разрешат. Те направили това без трудности, но по-интересна била определено положителната реакция на децата по време на този разговор.

На родителите било предписано да обсъдят правила на поведение на сина им и способи за неговото подкрепление  (по време на сеанса била обсъдена примерна схема на тези правила: първо, използването на наркотици се изключва напълно – това е условие той да остане в дома им; второ, синът трябва да има свои домашни задължения и отговорности; трето, определяне на срок за наемането му на работа и т.н.).

Психотерапевтът предписал на сина, да напомни на родителите си, когато дойде време за обсъждане на правилата (психотерапевтът определил точна дата и време за това), а на дъщерята – да сигнализира родителите за времето за финализиране на тази дейност.

Предписанията били изпълнени. На следващия сеанс родителите пристигнали със списък от правила. Всъщност през промеждутъка на сеансите, родителите имали възможност да подкрепят едно от правилата: веднъж синът се бил завърнал от разходка и било очевидно, че е използвал марихуана (той не скрил това при проведения разговор с родителите). Бащата обяснил, че подобно поведение е недопустимо и за нарушаване на правилата той следва да бъде лишен от правото му на ежедневна разходка; ако това се повтори, той ще загуби правото си да живее в този дом. Майката напълно поддържала бащата, както й предписал психотерапевтът

Следващото предписание било дадено на децата: всяка седмица да измислят за родителите си някакво приятно занимание, което те да извършват заедно. При това, синът и дъщерята задължително трябвало да стигнат до пълно съгласие по повод това занимание.

На сина било дадено още едно предписание: от време на време да проверява родителите си, като нарушава съвсем мъничко някое от правилата.

Брой срещи: Със семейството били проведени два сеанса.

Резултати: Положителни. На психотерапевтът се отдало да установи в семейството подходяща йерархия (двамата родители заедно на върха), за да бъде предотвратено по-нататъшното използване на наркотици.  По-дълговременните резултати от терапията не са известни.

2.7. Случай

Състав на семейството: съпруг (29г.), съпруга (28г.), дъщеря (3г.), майка на съпругата (60г.)

На приема са присъствали само съпругът и съпругата.

Представяне на проблема:  Младото семейство изпитва трудности във взаимоотношенията със старата жена. Постоянно възникват разногласия по повод възпитанието на детето, факт, който започва да се отразява негативно върху поведението на момичето.  Съществуват и други проблеми, свързани със съвместното съжителство.

Бабата е твърдо против отделяне, тъй като животът и ще загуби смисъл.

Цели на пациентите:  Общата им цел е да се отделят от бабата и да разрешат някои разногласия, възникващи в техните взаимоотношения.  Цел на съпругата: тя би искала съпругът й да  бъде по отговорен и да поема лидерски решения в семейството.

Патологична последователност: Детето играе в присъствието на родителите и извършва нещо непозволено – родителите налагат забрана и пресичат това поведение – детето напуска стаята и отива в стаята на баба си, където същото това поведение е разрешено – майката узнава за това и влиза в спор с бабата – съпругът остава в страни от спора.

Коалиция: Създадена е ясна коалиция между бабата и внучката, насочена срещу родителите.

Стадий на жизнен цикъл: Семейството е фиксирано („зациклило”) в етапа на отделяне на родителите от детето и не са могли да преминат в следващия стадий – съпружество и възпитание на деца.

Необходима допълнителна информация: Неотдавна младото семейство е получило собствено жилище, което се нуждае от ремонт. Те са в състояние да се издържат и да помагат на бабата. Старата жена има още един син, женен с две деца, но тя прекарва твърде малко време с другите си две внучета. Бабата е работила в детска градина, като възпитател.

Цел на психотерапевта: Разрушаване коалицията между бабата и внучката, отделяне на бабата от младото семейство и установяване подходяща йерархия в семейството.

Предписания: Предписания за съпруга и съпругата.

(1) Съпругът трябва по някакъв начин да убеди съпругата си за определено свое решение, а съпругата след леко съпротивяване, да се съгласи.

(2) Съпругът трябва по някакъв начин да убеди съпругата си, а съпругата следва да се съгласи само в случай, че действително е убедена в неговото решение.

(3) Съпругата да съобщи на съпруга си когато тя реши, че иска съпругът и да вземе решение и тогава той да вземе решение (отношенията между съпругата и съпруга били комплементарни, т.е. съпругата стояла по-високо в йерархията; за симетрични, т.е. равнопоставени отношения те очевидно не били готови).

По тази схема психотерапевтът е предложил на двойката метакомплементарни отношения: съпругът взима решенията, а съпругата приема решенията, но тя казва кога да вземе решение съпругът.  В крайна сметка съпругата се оказва отново по-високо в йерархията, но този й статус вече не е така очевиден, а подобни отношения устройвали двойката много повече.

План за отделяне:

(1) Съпругът взима няколко решения, с което бабата установява, че зет й се е променил.

(2) Съпругата съобщава на майка си, че мъжът й е взел решение да се преместят в другото жилище.

(3) Съпругът и съпругата предлагат на бабата, че ще се преместят сами, тъй като жилището се нуждае от ремонт, с който те ще се заемат, а внучката ще остане при бабата, за да се грижи за нея.

(4) В следващите два месеца всички грижи за внучката се възлагат на бабата – тя е длъжна не само да я възпитава, но и организира всички останали дейности.

(5) Детето ще има възможност да се вижда с родителите си само в почивните дни, като техните занимания следва да бъдат само приятни за детето (по този начин бабата се явява единствени фактор дисциплиниращ детето, а родителите стават много по-желани, а от тук се достига до разрушаване на коалицията на бабата и внучката).

(6) Когато бабата се насити на грижи за внучката, тя има право да отведе детето при родителите, а те да го приемат при себе си.

(7) Общуването на младото семейство с бабата да продължи, като се виждат с нея например веднъж в седмицата. При освободеното време бабата ще има възможност да прехвърли вниманието си върху другите внуци.

(8) Психотерапевтът е предложил на бабата индивидуална психотерапия.

Резултати: Наблюдавани след около 1 месец. През този период са били реализирани задачи № 1,2 и 3. Получени са положителни резултати. Работата по изпълнение на плана е продължила.

2.8. Случай

Състав на семейството: Съпруг (37г.), съпруга (35г.), син (12г.).  Родителите са в развод и живеят отделно.

Представяне на проблема: Синът краде вещи от майка си.

Цели на пациентите:  Да се прекратят кражбите на сина; цел на майката – да установи близки контакти със сина си; цел на бащата – да си намери работа, която по негови думи би му позволила да отделя повече време на сина си и да подобри финансовото си състояние.

Патологична последователност: Майката се опитва да установи контакт със сина си, но без успех, като в резултат на това и на други проблеми изпада в депресия – майката се обръща за подкрепа към съпруга си – съпругът говори с нея за проблемите й, но на практика реална поддръжка не й оказва – съпругата изпада в още по-дълбока депресия – синът извършва кражба от майка си – майката автоматично излиза от депресията си и се опитва да се сближи със сина си.

Стадий на жизнен цикъл: Съпружество в среден период

Необходима допълнителна информация: Съпругът има професионална компетентност и образование в няколко специалности, но изпитва неувереност, като приема, че няма шанс да се устрои някъде на работа и затова се наема да работи като общ работник в магазин.

Майката е посещавала индивидуална психотерапия при същия психотерапевт и са постигнати добри резултати: излязла е от депресивното си състояние, намерила е работа, започнала е да осигурява материално себе си и сина си, работата й е интересна и тя постига в нея успехи, удовлетворена е.

Цели на психотерапевта: Да прекъсне патологичната последователност, да прекъсне кражбите на сина, да помогне на бащата в намиране на подходяща и удовлетворяваща го работа, за да може да прекарва повече време със сина си.

Предписания: Първото предписание е било насочено спрямо симптома: на сина е било предписано да направи нещо красиво в къщи (да почисти, да украси) и то да впечатли силно майка му тогава, когато тя се намира в състояние на депресия.  На майката е било предписано, да се опита да влезе в контакт със сина си и да има готовност да изтърпи евентуален неуспех. На бащата е било предписано, да поговори със съпругата си за нейните проблеми, но без да предприема някакви действия.

Предписанията са били изпълнени, но майката не е могла да преглътне неуспеха си. Същевременно синът откраднал от майка си часовник, но по-късно й го върнал, така че тя нищо не била разбрала.

На втория сеанс на съпруга е било дадено предписание, да донесе трудовата си книжка и заедно с психотерапевта, да напишат резюме  (на тази среща присъствал само съпруга и му било разрешено, ако желае да доведе и сина си).  След това заедно трябвало да отидат на три работни места на интервю, но тези оферти в никакъв случай не трябвало да бъдат удовлетворяващи съпруга, т.е. да бъдат отхвърлени от него, дори и да бъде нает на работа. Предписанието е било изпълнено.

На майката е било предписано да изготви списък със своите грехове, които предизвиквали у нея постоянно чувство на вина и депресия.  По време на сесията трябвало да прочете този списък на психотерапевта (символично опрощаване на грехове).  Предписанието е било изпълнено и терапевтът е провел процедура по опрощаване на грехове.

Брой срещи: Били са проведени всичко 4 срещи: две с цялото семейство, една само със съпруга и една само със съпругата.

Резултати:  Наблюдавани след 6 месеца.  Резултатите са били положителни: кражбите на сина били прекратени (след терапията е бил отбелязан само един случай на кражба). Бащата се е устроил на добра и желана работа. Взаимоотношенията между майката, бащата и сина се подобрили.

2.9. Случай

Състав на семейството: Съпруг (38г.), съпруга (38г.), дъщеря (15г.), син (10г.). На приема са присъствали само съпруга и съпругата.

Представяне на проблема: Съпругът изневерявал на жена си, като при нея настъпила загуба на сексуално желание и възникнали здравословни проблеми.

Цели на пациентите: Подобряване на взаимоотношенията, възстановяване на здравословното състояние на съпругата, в т.ч. в сферата на интимността.

Стадий на жизнен цикъл: Съпружество в среден период

Необходима допълнителна информация: Съпругът работи 7 дни в седмицата, по 12 часа на ден, връща се в къщи около 11 часа вечерта.  Съпрузите са предприемали няколко опита за подобряване на взаимоотношенията си и терапевтът е одобрил техните действия.

Предписания: Съпругът да се завръща от работа един час по-рано всеки ден; съпругата да направи посрещането и прекарването на съпруга си в дома приятно и удобно. Следва да се отбележи, че връщането от работа с един час по-рано била голяма жертва от страна на съпруга, но психотерапевтът настоявал за това, като посочил, че само при изпълнението на това предписание може да се гарантира положителен резултат.

Брой срещи: Проведена е само една среща.

Резултати:  наблюдавани след три седмици. Съпругът изпълнил предписанието (за периода той не спазил предписанието само три пъти).  В състоянието на съпругата не настъпили съществени промени.  За изясняване на окончателните резултати било необходимо време  (психотерапевтът е информирал двойката, че за разрешаване на проблема ще са необходими от 1 до 2 месеца).

2.10. Случай

Състав на семейството: Съпруг (46г.), съпруга (44г.) син (21г.)

На приема е присъствал само сина, тъй като работата със семейната система е била реализирана чрез него (практика прилагана от Е. Ериксън).

Представяне на проблема: Синът е талантлив тенисист, но в неговата игра се наблюдава странна закономерност: той играел изключително нервно, губел от слаби противници и печелил при по-силни.

Цели на пациентите: Да се постигне ефект, при който синът да играе стабилно на нивото на способностите си.

Патологична последователност: Не можело ясно да бъде проследена, но по думите на сина, неговите загуби предизвиквали особено силна реакция у родителите и най-вече при баща му.

Стадий на жизнен цикъл: Отделяне на родителите от детето.

Необходима допълнителна информация: Синът притежава отделно жилище, но не живее в него. Родителите му дават апартамента под наем.

Цели на психотерапевта:  Отделяне на родителите от сина; постигане ефект, при който синът да играе стабилно на нивото на способностите си.

Предписания:  След първата беседа със сина, психотерапевтът му е предложил да съобщи на родителите си, че сам ще се заеме с проблема си, като резултатът от това може да бъде гарантиран само, ако те изпълнят всички негови предписания. Родителите се съгласили.

Психотерапевтът предписал на младия човек в продължение на 4 месеца да не съобщава на родителите си за резултатите от своята игра, но да изглежда разочарован. Това предписание е било изпълнено и резултатите на сина значително били подобрени.

Следващото предписание било свързано с неговото отделяне от родителите и преместване в жилището. Работата по случая продължила.

Забележка: В заключение Хейли отбелязва, че при много от случаите терапията е била водена по време на демонстрации в рамките на семинари по семейна психотерапия в различни градове, и поради тази причина броя на сеансите със семействата е силно ограничен. По време на тези семинари не винаги е имало възможност за завършване на работата, идеята е била да бъдат направени първи важни крачки. По-нататъшната работа с клиентите е била продължена от други психотерапевти, при някои от които по-късно Хейли е супервизор.

(превод от руски език, Кирил Кунчев)

Източник:

image

image

Категория: Други
Прочетен: 41 Коментари: 0 Гласове: 0
 


     Наративен подход за провеждане на възстановителна конференция в училище.

  (Фрагмент от глава VIII на книгата „Наративна медиация – нов подход за разрешаване

                                     на конфликти“ – Джон Уинслейд и Джералд Монк)

 

Принципи на възстановителната конференция.

Някои от общите принципи на възстановителните конференции твърде добре са интегрирани в наративния подход за разрешаването на конфликти. Тук ще очертаем тези принципи и след това ще предложим някои специфични практики, които разкриват най-важното от нашия подход за възстановителните конференции.

Увеличаване броя на гласовете в разговора.

Традиционните подходи на правосъдието, като правило са насочени към установяване на виновния и след това към изолиране на това лице в съдебен или административен порядък. Клеймящият подход се използва, за да прикове индивида, да създаде в него на чувство за срам и да му предяви нравствени изискваня за поемане вината върху себе си. От обвиняемият се очаква реакция в рамките на тесен диапазон – покаяние, покорно поведение и признаване пълномощията на тези, които облечени във власт могат да наложат наказание.

За разлика от този подход, възстановителните практики поставят личността в мрежа от отношения с онези хора, които са важни за правонарушителя. Отговорността за поправянето на вредата, причинена от деянието, често се споделя между всички, като на личността, поставена в центъра (извършителят) се поставят значителни отговорности.  Елементът на отговорността често е по-силен при възстановителния подход на правосъдие, отколкото при наказателното правосъдие. Освен това, отговорността се разтваря в много по-релационен контекст. В идеалния случай, възстановителните конференции могат да бъдат много творчески при разработването на план за намаляване (компенсиране, възстановяване) на вредите. Обхватът на гледните точки, представени на тези конференции и сумарния ефект от мненията на много участници, могат да дадат основание за такива идеи, за които никога няма да се досетят хората с власт. Ако една глава мисли добра и две още  по-добре, тогава петнадесет или повече могат да бъдат по-творчески в геометрична прогресия. Вероятността планът за действие, който се обсъжда, да отчита специфичните нужди на жертвата и на нарушителя, може да се увеличи многократно.

Интеграция на правонарушителя обратно в общността.

Лишаването от свобода в контекста на наказателното правосъдие, е аналог на отстраняването от час или изключването от училище, като в училищния контекст имат за цел да изключат дадено лице от участие в живота на общността, срещу която е извършил неприемливо и нарушаващо нормите деяние (правонарушение). Възстановителните процеси са насочени в другат посока. Вместо да изолират и разделят, те са насочени към възстановяване на личните взаимоотношения и взаимоотношения с общността. На извършителя се предоставя възможност да се интегрира обратно в общността, но не въз основа на вината за извършеното престъпление, а въз основа на работата върху себе си за възстановяване на последиците от деянието. В училището това означава, че училищната общност може да развие приобщаващо отношение, което не е толкова меко и привличащо вниманието при оценка за сериозността на неправомерното поведение, колкото изисква съответна отговорност, приемайки условия за членството на нарушителя в общността.

В този смисъл границите около общността остават сравнително пропускливи, а не строго ограничени. Може да се твърди, че тези училища, които избират този подход са много по-социално отговорни, отколкото тези, които просто се отървават от нарушителите и по този начин фактически прекъсват борбата с тях, като в резултат правонарушителят нито веднъж не е бил поставен в ситуация, в която трябва да поеме върху себе си поне част от отговорността, която се носи от други институции и лица в общността. Има разлика между от една страна моралната справедливост, а от друга – ефективността и отговорността. Политиката на справедливото изключване на ученика от училище все още преминава под заглавието нулева толерантност в училищния дискурс. Заслужава да се отбележи обаче, че работна група на Американската психологическа асоциация за политика на нулева толерантност (Skiba et al) наскоро направи сериозно изявление, че тези политики са неефективни или безполезни в училищата. Окончателният доклад на работната група дава доста неприятно заключение, че политиката на „нулева толерантност“ не би могла да подобри училищния климат и безопасността в училище.

Предоставените доказателства „последователно оспорват ... убежденията“, че премахването на ученика-нарушител от училището, ще формира позитивен училищен опит за другите. Напротив, било е демонстрирано, че нулевата толерантност всъщност увеличава агресивното поведение и показателите за броя на отпадащите от училище, като влияе сериозно върху влошаване на дисциплината особено сред онези, които са били постоянно отстранявани от час/училище. Докладът препоръчва да се обърне повече внимание на възстановителните практики, като алтернатива на политиката за нулева толерантност.

Интегрирането на правонарушителите обратно в училищната среда, чрез възстановителни процеси е опит за работа със срамът, който съпровожда извършителите на нарушението. Джон Брейтуайт (John Braithwait, 1989) твърди, че е невъзможно напълно да се избегне заклеймяването на извършителите на престъпления, но работата със срама може да бъде изградена внимателно в рамките на реинтеграция чрез възстановителен подход. Той твърди, че традиционните съдебни процеси често се съсредоточават върху понижаване статута (рангът[1]) на физическите лица, в качеството на прелюдия към изключването на тези хора от обществото и срамът играе ключова роля в този процес. Възстановителните процеси са по-скоро насочени към пълната реинтеграция на нарушителите като членовете на общността, а не към деградация на техния статут.

Уенди Дрюери (Wendy Drewery, 2004) твърди, че възстановителната практики в училищата  е много повече от една успешна дисциплинарна техника. Това в края на краищата е израз на етиката на обществото като цяло. Всъщност, поставя се въпросът, дали обществото може да се справи с разнообразието по един приобщаващ начин. Възстановителните практики предлагат такъв подход към образованието, който е до голяма степен означава създаване на социални грижи в общността за малолетните и непълнолетните – грижи, които определят това, какви възрастни ще те станат по-късно, а не се свежда до оценки на тестове по определен брой предмети. Такава грижа по принцип не може да доведе до разделянето на обществото на достойни за успехи и такива, на които е съдено да бъдат маргинализирани. Вместо това, трябва да се търсят начини, които винаги да свързват децата с училищата и техните обкръжаващи ги общности, дори след като са нарушили някакви отношения в тези училища и в тези общности.

Необходимост от възстановяване на отношенията.

Въвеждането на възстановителен подход изисква известна промяна в мисленето от обикновения дискурс. В доминиращия дискурс на западното правосъдие се приема, че лицето, което извърши престъпление има морален или психически недостатък (дефект) и следователно, за да се даде правилна реакция на този проблем,  трябва да се накаже или да се лекува.

В противоположност на това разбиране, в рамките на възстановителния подход, проблемите се разглеждат от гледна точка на взаимоотношенията между хората, а правонарушението се разглежда преди всичко като криза (срив, разрив) на тези взаимоотношения. Този подход има за цел да установи вредите, нанесени на отношенията, а след това да поправи (компенсира, изглади, възстанови) щетите. Този фокус не изключва вниманието върху щетите, претърпени от страните в конфликта, но той разглежда индивидуалните щети като междуличностни, а не като вътрешноличностни.

Щетите могат да бъдат разглеждани както върху нравствеността на правонарушителя, така и като щети, нанесени на жертвата. Според Зер (2002), работата се съсредоточава върху смисъла на правонарушението – не само върху правомерността (правонарушението) на постъпката, но и върху задължението, което се създава за правонарушителя по възстановяване на нанесената вреда.

Възстановителните практики насърчават разбирането (осъзнаването) на нарушителите за последиците от действията им за другите, а не само за себе си, а след това повдигат въпроса за отговорността на действието, основано на това разбиране. Възстановителният подход за компенсиране на вредите, причинени от деянието, може да бъде актуален или символичен. Често не е възможно да се възстановят напълно всички причинени щети. В такива случаи може да се постави акцент върху символичните действия за възстановяване на щетите.

Често се прилага т. нар. „релационно възстановяване“ на щетите, но възстановяване не винаги е най-точният термин (Зер, 2002), особено за по-тежките престъпления. За много жертви е важно да получат увереност, че престъплението няма да се повтори или по отношение на тях, или по отношение на други хора. Поради това правонарушителите трябва да се срещнат с причините за деянието им, в качеството им на реакция във взаимоотношенията с обкръжаващия ги свят.  Много от тях самите са станали жертва на враждебните действия на други хора. Именно в тази общност от грижи, която възниква около правонарушителя, може да се въздейства върху него по отношение на подкрепа и поощряване за поемане на отговорност, отчитайки конкретните обстоятелства, довели до правонарушението.  

Принципи на наративната възстановителна конференция.

Принципите на възстановителната конференция, обяснени в предишната част на тази глава, се съчетават резултатно с наративния подход и могат да бъдат използвани заедно с други подходи за възстановителни практики. В рамките на наративния подход за възстановителните практики има допълнителни принципи, които са изложени по-долу. Тези принципи подчертават използването на някои специфични дискурси и интернационални езикови практики. В този дух подробно ще бъде изложена практиката на прилагане на наративния метод при организиране и провеждане на възстановителна конференция.

Усвояване на уважителен език.

„Проблемът не е в личността, проблемът е в самия проблем.“

Взаимствали сме този афоризъм от Майкъл Уайт (1989 г., стр.7), от първата глава. Често човекът, който води възстановителната конференция, записва тази фраза на дъската в качеството на девиз. Принципът, който съдържа този девиз е, спазването на дълбоко уважение. От самото начало на конференцията, правонарушителят получава сигнал, че тези, които участват в този процес, ще се отнасят към него като с човек, който е достоен за уважение и ще отделят постъпките му от неговата личност.  

Неговите действия могат да бъдат подложени на критика, тъй като са причинили вреда, но човекът, който е извършил постъпката, няма да бъде наричан лош човек. По-скоро към него отношението ще бъде като към личност, която е в състояние да мисли за себе си и е способна да да поеме отговорност за собствените си действия. Друго послание скрито в този афоризъм е, че участниците на конференцията ще положат сериозни усилия, за да получат за този човек цяла поредица от възможни истории, които определят неговата личност, като най-малко една от тях ще е коренно противоположна, стояща извън обхвата на извършеното правонарушение. 

Избягване на дефицитарен дискурс.

Организаторите на възстановителната конференция, които основават практиката си на принципа за избягване на дефицитарния дискурс, ще се опитат да отделят човека от неговите постъпки и това ще се прояви по начина, по който те говорят. По този начин те ще избегнат тези видове езиково общуване, които попадат под влиянието на този дискурс. Дефицитарният дискурс обикновено доминира в контекста на психичното здраве и образованието (Gergen, 1990); това се наблюдава в случаите, когато хората се опитват да свържат проблемни въпроси с личността на извършителя. Това включва асоцииране на лицата с някаква оценъчна скала (норматив), според която тези хора се разполагат на по-ниско ниво от нормата. Подобно разбиране е широко разпространено сред органи и организации на различни нива, които приписват на малолетните и непълнолетните изкривена идентичност, като способ за управление на проблемно поведение. Примери от училищния контекст са: поставяне на етикет „проблемен ученик“; „агресивен ученик“; „разстройство, свързано с дефицит на вниманието“; „емоционални разстройства“; „дислексия“ или „неблагополучно семейство“.  Проблемът с такива описания на малолетните и непълнолетните е, че често ги правят безпомощни и неспособни да се променят. Ако се приеме, че проблемът идва от природата на човека, тогава е трудно да си представим какви промени може да се направят; това се отнася и за правонарушителите. Можем да се каж, че подобни описания „натурализират“ проблема в хората. Не е задължително да оспорваме „истиността“ на тези описания, колкото тяхната ценност. Те често са критикувани за своето клеймящо въздействие, но освен клеймящото въздействие,  се създава незаличим образ на човека в съзнанието на другите хора или в съзнанието на самия човек, който е снабден с етикета (клеймото), че е неспособен да поема отговорност. Вместо да подкрепят хората, такива описания само ги отслабват (Джерджен, 1990). Поради това ние настояваме да не се използват стигматизиращи описания в възстановителните практики.

Избягване на генерализиращ език.

Има още един вид език, който влиза в противоречие с целите на възстановителните практики, това е генерализиращия (обобщаващ) езика. Дефицитарното описание е един пример за генерализиращ език, въпреки че има много други. Генерализиращият език се стреми да обобщи цялата природа на човека с една дума. Взима се един аспект от поведението на човек и се разглежда като негова същност. Например, човек казва неистина и получава етикет „лъжец“ по своята същност. Обобщаващият език често използва такива универсални думи, както винаги и никога. Например „Тя никога не полага усилия“ или „Той винаги е агресивен“. Проблемът е, че няма хора, които винаги са лъжещи или винаги агресивни, или които никога не полагат никакви усилия.

Генерализиращото описание обикновено се основава на ограничен опит, но след като прозвучи, то засенчва многото изключения, които иначе биха могли да бъдат намерени в описанието на проблема. Генерализиращият език и дефицитният дискурс са примери за есенциализъм[2] и есенсионално мислене, което ние критикувахме в първата глава. Когато един генерализиращ език се използва от хора с власт, като учители, психолози, социални работници или директори, той е силно въздействащ и често се преживява от учениците като несправедлив.

Генерализиращите описания на учениците силно влияят върху техните истории, по които те са известни в училище и в крайна сметка това са историите, по които те опознават и разпознават себе си.  В същото време такива описания изключват както други възможни истории от зрителното поле на човек, така й „ослепяват“ другите по отношение на изключенията от разказваната история. Тъй като и дефицитарните и генерализиращите описания са усилия, насочени към приписване поведението на човека като негова вътрешна, присъща характеристика, като негова природна същност, често се казва, че се използва интернализиращ език.

Наративната практика се стреми да противодейства на тези интернализиращи ефекти с помощта на екстернализиращия език. В процеса на възстановителната конференции, това означава, че водещият се стреми да структурира разговора по такъв начин, че действията и поведението се описват като проблеми, а човекът (ученик, учител или родител) не се нарича проблемно лице. Езикът за екстернализиране е граматичен и синтактичен израз на уважение.

Практика в наративната медиация. Как да намалим натиска на конфликта?

В този раздел (глава 8) ще очертаем подробно методологията за подготовка и провеждане на възстановителна конференция в режим на наративна медиация, която може да бъде прилагана от училищните психолози. Този метод може да се адаптира, за да се формулират по-прости форми, например неголямо интервю с по-малко участници. Подготвителните стъпки в кратък формат са изложени в приложение № 8.1.

Приложение № 8.1. Наративна възстановителна конференция

1.Свържете се с участниците и ги поканете на конференцията. 

2.Започнете с поздравление, в което да признаете значимостта на културните и други особености (различия) на всички присъстващи.

3.Напишете на дъската „проблемът не е в човека; проблемът е в самия проблем“. Разяснете концепцията.  

4.Предложете на участниците да се представят и да споделят накратко очакванията си за срещата.  

5.Помолете директора да обясни целите на свиканата конференция.  

6.Дайте наименования на проблемите. Помолете всеки да назове проблема от своя гледна точка. Нарисувайте кръг на дъската и напишете вътре в кръга всички названия (характеристики) на проблема. (Фигура № 8.1).

7.Картографиране последствията от проблема. Разходете се по кръга и помолете всеки от участниците да разкаже за въздействието, което проблемът оказва върху него или нея. От кръгът на дъската, съдържащ списъка с проблемите, начертайте лъчи и фиксирайте всеки факт на въздействието в малки кръгове около централния (Фигура № 8.1).

8. Картографиране на контраистория. Започнете с факта, че всяка история разказва само част от общата картина. Помолете всеки да помисли за  времето, мястото или отношенията, на/в които  проблемната история не е била наблюдавана. Фиксирайте тези примери на дъската, започвайки да рисувате и попълвате в малки кръгове по периферията (Фигура № 8.2).

9.Какви други качества, които биха били незабележими, ако хората обръщат внимание само на проблемната история, сега са станали очевидни по отношение на правонарушителя? Запишете тези качества в центъра на втория кръг (Фигура 8.2).

10.Помолете правонарушителя да избере история, която той би искала да види приложена към себе си в очите на обкръжаващите го. Проблемната история или контраисторията? Последователно покажете на двата кръга, като зададете този въпрос.

11. Ако правонарушителят избере контраисторията, което най-често се случва,  попитайте участниците какво ще бъде необходимо да направят, за да се уверят, че тази история е била реализирана. Обърнете се първо към онези, които са пострадали от нарушението и попитайте как според тях трябва да се развият събитията, за да почувстват, че действително вредата, причинена от това нарушение е възстановена (обещетена, компенсирана).

12. Съставете план, базиран на предложенията от всички участващи, отнасящ се до възстановяване на нанесените щети, което ще гарантира по-нататъшното развитие на контраисторията.

13.Определете отговорници за изпълнението на плана, както и мерки за контрол върху пълното му изпълнение.


[1] Бел.прев."Рангът е съзнателна или несъзнателна, социална или личностна способност или власт, произтичаща от култура, социална подкрепа, личностна психология и / или духовна сила. Рангът, независимо от това дали сте го натрупали или сте го наследили, до голяма степен организира вашето поведение.“   (Арнольд Миндел, „Сидя в огне. Преобразование больших групп через конфликт и разнообразие“.)

[2] Бел.прев. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D1%81%D0%B5%D0%BD%D1%86%D0%B8%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%B7%D1%8A%D0%BC
image

image

Ние обясняваме тези стъпки по-подробно в по-нататъшната дискусия. По-пълно описание на процедурата за улесняване на възстановителната конференцията на основа наративен подход може да се намери в брошурата, публикувана от Група за разработки на възстановителните практики (2003) в университета Waikato и на: https://edlinked.soe.waikato.ac.nz/research/journal/index.php?id=1

1.Подготовка на конференцията.

Начинът, по който ще се разгърне историята, изявленията, както и темата на конференцията, се определя в голяма степен от характера на поканата на участниците и от избора на място. Този избор има структуриращо въздействие върху това, което ще бъде обсъдено по време на конференцията. Необходимо е да се направи така, че този процес да е изграден под формата на наратив (разказ), който знаително се различава от това, което обикновено се очаква в рамките на традиционния наказателен или репресивен процес.

Това означава, че хората трябва да бъдат поканени да участват, а не да бъдат извикани от позицията на авторитарно право. При това, те трябва да бъдат поканени с уважителен тон, при лична среща или телефонен разговор, но не чрез телефонен секретар, не чрез групов имейл, и не чрез общо писмо по пощата. Личната покана и съдържанието на пълното обяснение на това, какво ще се случи по време на срещата, трябва да са обвързани с особеностите на  адресата. Това означава, че понякога трябва да се обмисли много внимателно културния код на всички заинтересовани участници и да се вземат предвид културните различия.

По подобен контекст стаята, в която ще се проведе конференцията, не трябва да излъчва училищен, авторитарен дух. Например, не трябва да е място, където се провеждат изслушвания или се работи с ученици, отстранени от час, както и в учителската стая. Понякога е подходящо да се избере неутрално място извън училището, например, местен културен център, читалището, обществено място за културни развлечения и други подобни. Важно е мястото да е удобно както за нарушителя, така и за жертвата, където те могат да говорят без заплахи. Мястото трябва да символизира разликата между възстановителния подход и стандартния наказателен или репресивния процес.

2.Изразяване на надежда.

Цел на водещият конференцията за възстановяване, е да стимулира всеки участник да говори още на ранен етап в процеса на общуване. Чрез изразяването си още в самото начало всеки присъстващ се изгражда като включен и активен участник, който има право на глас в контекста на конференцията. Това е най-лесно да се организира във формата на изявления един след друг в кръг. Въвеждащото слово, обясняващо процедурата за общуване, трябва да бъде кратко и не толкова официално, за да не създава впечатлението, че повечето от правомощията на конференцията са поверени на водещия.  Ние подкрепяме формата, в който всички участници имат възможност да се представят и след това се опитат да заявят някакъв резултат, който се надяват да постигнат след срещата.  Повечето хора идват на такава конференция с известна надежда в душите си и ако тази надежда е ясно изразена още на ранен етап, още преди да бъде идентифициран проблема, то тази надежда настройва срещата на положителна вълна.

Едно от ефективните последствия от наративния подход е излагането на проблемната история, като фактор за постигането на желания резултат. С други думи, траекторията на алтернативната история е изградена още от самото начало като централен фокус на конференцията, а самата проблемна история се пресъздава като нещо, което първо, трябва да бъде подредено, за да се пропмени и воро, да премине по-нататък към алтернативата история.

3.Използване на екстернализиращ език.  

Следващата стъпка е да се подчертае фактът, че проблемната история съществува като пречка за постигането на очакваните резултати. Самата проблемна история може да бъде изложена на срещата от директора на училището, като мотив за организиране на конференцията. Обосновката може да се основава на сериозността на нарушението или на траекторията на отношенията, които могат да се развият в посока задълбочаване на проблема. Във всеки случай е необходимо да се посочат аргументите за свикване на форума.

Историята за това, което се е случило, трябва да бъде доведена до знанието на страните предварително, така че конференцията да не се превърне в подобие на съд, който изслушва фактите. Вниманието на възстановителната конференция се съсредоточава не толкова върху установяването на факти, колкото върху коригирането на състоянието на събитията (отношенията) след фактите.

За да не се промъкне на срещата генерализираща атмосфера или интернализиращ език, възстановителната конференция, основаваща се на наративния подход, се изгражда като екстернализираща беседа, в рамките на която за проблема се говори като за нещо отделно от присъстващите в помещението лица.  Един от начините да се създаде такъв външен разговор е да се предложи на участниците да обозначат проблема, който се явява причина за свикването на конференцията. Както вече казахме, задачата на конференцията не е да установява факти, а да разгледа самите факти –  това, което се е случило, от различни гледни точки. В рамките на конференцията се събират определен брой гласове (изказвания, мнения, позиции, гледни точки), като чрез тях всеки от присъстващите изразява свой интерес, както за обозначаването на проблема, така и за решаването му.  Обозначаването на проблема (присвояване на име на проблемна ситуация) трябва да включва и обединява в себе си тези различни гледни точки и по тази причина проблемът може да има няколко названия. Ето защо на участниците се предлага един по един по кръга да посочат проблема от своя гледна точка. Всяко название се записва на дъската в средата на голям кръг (Фигура № 8.1).

Важно е всяко предложение да бъде чуто, прието и записано. Единственото условие се състои в това, названието да бъде формулирано с екстернализиращ език, преди да бъде записано. Това трябва да е действие или ситуация, описана в името на проблема, а не конкретно лице или недостатък на негова личност или характер.

В съответствие с философията на възстановителния подход, професионалистите от училищната администрация и учителите не трябва да получават възможността първо те да идентифицират проблема. Такава възможност следва да бъде предоставена на на жертвите на деянието. Понякога е трудно и нецелесъобразно при разговорите въобще да се използва терминът „жертва“ или самият потърпевш не би искал да мисли за себе си като жертва. Ето защо често е за предпочитане да се говори за него (тях), като най-засегнати от  действията на правонарушителя.  Именно на него (на тях) трябва да се предостави възможност да даде име на това, което му е въздействало. Ако той (те) даде воля на своя гняв както преди, по отношение на правонарушението, то тогава той може да назове човекът като проблем.    В този случай ние не спорим с тях, а просто питаме: „Какво е направил този човек, с което е създал проблем за вас?“  Отговорът на този въпрос се преобразува в съществително и се формулира с помощта на екстернализиращ език. Например, отговорът „Той ме удари“ може да бъде записан като „побой“ или „Той ми каза, че съм „кучето Снупи“ – като „обида“.  Също така е важно да се попита ученика, който е извършил деянието, как той би назовал проблема.  Ако той отговари, обвинявайки себе си или другите, то на него може да се зададе същия въпрос. Екстернализиращият език отделя личността от чувството за вина и срам и просто описва действието или ситуацията, която се преживява като проблем.

След като бъде обозначен (идентифициран; назован) проблемът, от тук нататък водещият на конференцията трябва да трансформира и да назовавава историята, включваща различни имена, дадени от участниците, като история за правонарушение, а не като истина за личността на самия правонарушител.  Предимството, създадено от екстернализиращия език се изразява в това,  че той създава потенциал и дава възможност за всички в стаята, включително за нарушителят, да опишат събитията с други думи.  Ако тези други думи могат да бъдат формулирани така, че да са свързани с отговорности и задължения, то ще бъде по-лесно да се стигне до решение, което ще позволи да се компенсират вредите, причинени от деянието.

4.Картографиране последствията от проблема.  

След съставянето на списък с имена за предмета на конфликта, следващата стъпка е да се изучат последиците от проблема за всеки участник в конференцията. Тези последици могат да бъдат обобщени чрез иницииране на още един кръг и задаване на въпроса: „Как този проблем (назовават се абсолютно всички думи от вътрешния кръг) ви се отрази?“ и отново отговорът на всеки участник се записва на дъската. Към всеки отговор се чертае лъч, излизащ от централния кръг и последиците от проблема се записват в малки кръгове в края на съответния лъч (Фигура № 8.1).

Също така е важно да се попита лицето, извършило насилието: „Как ви се отрази този проблем?“ Така поставен, въпросът подсказва, че нарушителят често се превръща в жертва на собственото си поведение. Този въпрос може да помогне на участниците да не попаднат в генерализиращ език и в разговор за личността на извършителя.

Резултатът от този рунд от въпроси практически се разкрива чрез визуално изображение на историята на проблема и неговото влияние върху структурата на отношенията около него. И тъй като вниманието на всички участници ще бъде насочено към диаграмата, а не към отделния ученик, процесът на разделяне на човека и проблемът чрез външни действия се засилва. В същото време може да бъде много полезно за всички присъстващи да видят графично целия спектър на последиците от обсъждания проблем. Това отслабва индивидуалистичните предположения за извършеното деяние и създава осезаема мрежа от взаимоотношенията, в които живеят тези хора.

За извършителят това често действа отрезвяващо – сега той получава възможност да вижда колко хора са пострадали от една негова постъпка. Жертвите често възприемат това като подкрепа, тъй като не са сами в своите преживявания, като последица от дадено събитие. На този етап построената на дъската диаграма вече показва къде да се насочат усилията, за поправяне на ситуацията.

5.Картографиране на изключенията (контраисторията или зоните, които не са обхванати от конфликта).

Тъй като животът е изключително разнообразен, винаги ще има изключения от всяка история. Както и винаги ще има пропуски във всяка история за личността на всеки човек. По същата логика, при лицето, което е обозначено за правонарушител, вероятно могат да се намерят много случаи на честно законопослушно поведение, както и при учениците, които се нареждат сред проблемните деца в училището, могат да се открият много моменти, когато поведението им изобщо не представлява заплаха за другите.

Въпросът, който се опитва да намери отговор вътрешния кръг звучи така: „Могат ли всички участници в процеса на помислят за такива пропуски (изключения) и противоречия?“

Вместо да се пренебрегват и да се третират като незначителни или неподходящи, ние избираме ситуацията, на която придаваме значение, като един след друг по кръга създаваме история.  Следователно, за да не бъде създадена само една или една изцяло генерализирана история, възстановителния подход разграничава (отделя) противоречията в отделните истории, като не се стреми да ги интегрира в проблемната история. Изходна точка за това е разбирането, че животът на хората не е една история, а множество преплетени истории.

Преди да се създаде новата история, която ще съдържа и изключенията, водещият трябва първо да я чуе.  Трудността се изразява в това, че в рамките на доминиращите истории за дадено лице, стои неговия доминиращ характер и за него е трудно да слуша изключенията и да им се даде някакъв смисъл. По този начин, в рамките на възстановителната конференция, умишлено се започва разговор за проблемната история и се записва на дъската, за да се види от всички.

След това, водещият насочва участниците, като им предлага да се обърнат към себе си и да си кажат: „Никоя от историите на един човек не обхваща всичко, което може да му бъде известно. Нека предположим, че историята на тези проблеми, обсъдени по пътя на екстернализацията, ни дава само повърхностна представа за живота на … (назовава се фамилията на извършителя“. По-нататък водещият продължава да пита един по един участниците по кръга: „Какво от неговия живот не се вписва в дадената проблемна история?; Имало ли е случаи, когато проблемната история не се е проявила или места, в които не се е случила или има ли някакви особени отношения, само в рамките на които тя се проявява? Всяка споделена от участниците уникална история от този род се приема за обсъждане и се записва на дъската, като се обозначава с лъчи около центъра на втория кръг, като последният се чертае редом с основния кръг, описващ проблемната история. В процеса на попълване на втората диаграма (фигура 8.2) постепенно се визуализира контрастът.

Този път обаче водещият работи в противоположно направление на диаграмата. При първата диаграма, когато водещият описваше проблемната история, той започна с изготвянето и попълването на списък с наименованията първо вътре в големия кръг, а след това беше изготвен списъка на последиците от проблемни истории в малки кръгчета, намиращи се на върховете на лъчите.  Този път водещтият събира примери от участниците, касаещи  правонарушителя, които не се вписват в историята на проблема и започва записването им в малките кръгове и едва след като приключи всички споделени истории, свързва малките кръгове с лъчи към намиращият се в средата голям кръг.  Едва накрая се попълва централния (вътрешния) кръг, което се явява следващ етап от процеса.

6.Създаване на алтернативна история.

След като са приведени примерите, които противоречат на проблемната история, водещият може да попита за изводи, които участниците могат да направят въз основа на тези примери за качествата на лицето, които са различни от тези, посочени в проблематичната история. Например, ако участниците са слушали история, в която се разказва за ученичка, която редовно говори на учениците и училищния персонал в оскърбителен тон, сега, при противоположната история разбират, че същото момиче проявява показва доброта и отговорност при грижите за своя стар дядо, те могат да направят извод, че това е история за добротата и отговорността. Тези две думи могат да бъдат записани в центъра на втория кръг.

В същото време не трябва да имаме илюзията, че проблемната история изчезва или рязко се омаловажава – не, тя никъде не отива и стои пред участниците толкова сериозно, колкото в началото, но сега контрастът позволява на всички да видят, че новото в разказа за лицето не е непременно продължение на проблемната история. Съществува поне още една алтернатива.

Следователно, сега водещият вече може да формулира съществуването на тези контрастиращи истории като точки на избор за правонарушителя. След като двете истории са изцяло оформени на „хартия“, водещият пита извършителя: „Коя от тези две истории смятате, че ще бъде историята, по която другите ще съдят за вас в бъдеще?"

Опитът показва, че на „гърба“ на правонарушителя обикновено са „записани“ редица истории (постъпки), позволяващи спрямо него да бъде използван генерализиран език, с които се описват редица личностни дефицити в поведението му и той знае това. Ето защо, когато му бъде направено ново предложение и има възможност за избор, твърде голяма е вероятността той с облекчение да предпочете алтернативата, по която другите ще съдят за него в бъдеще. За него е достатъчно лесно да направи този избор, казвайки само една дума или дори просто един жест, показвайки избора си на диаграмата. Това обаче е изключително важна стъпка към алтернативна история. Изборът, който той ще направи, ще бъде извършен в присъствието на онези, на които той не е безразличен.

След това водещия вече може да попита всички присъстващи: „Какво бихте предложили, за да бъдат възстановени щетите и загубите, нанесени от постъпката? и „Какви идеи бихте дали, за да бъде закрепена алтернативната история (изобразена на дъската), която току-що избрахте?“

Последната част от конференцията за възстановяване е посветена на разработването на план за консолидиране на алтернативната история. След като правонарушителят избере алтернативна история – тази, по която ще бъде съден в бъдеще, водещият пита всички присъстващи: „Какво трябва да се направи, за да може тази история да стане истина и се развие в бъдеще?“  Освен това е необходимо да се подчертае, че проблемната история вече е предизвикала последствията, изобразени в първата диаграма и че те не могат да бъдат игнорирани.  Алтернативната история трябва да бъде насочена към решаването както на проблема, така и на последиците, които той създава.  Ето защо участниците трябва да бъдат попитани за вредата от деянието и какво според тях е необходимо да се направи, за да се направят промени.

Тази част от конференцията често поражда мозъчна атака. Трябва да се прояви особено внимание и да се гарантира, че по време на разговорите с приоритет ще се слуша гласът на жертвата. Тук по-специално може да се зададе въпроса: „Какво мислите, че трябва да се случи, за да почувствате, че вашите нужди и проблеми са решени?“ Следващият приоритет е, че членовете на семейството на правонарушителя имат възможност да се изкажат и да направят своите предложения за това как да се реши проблема и трето, че гласовете на професионалистите не са доминиращи. Именно в този момент много конференции могат да станат съвсем творчески. Креативността се гарантира от факта, че времето, отделено за подробно отразяване на последиците от проблема, сега създава много възможности за генериране на идеи, насочени към премахване на всяко от записаните последствия.

На този етап често се предлага и се правят опити за поднасяне на извинения. С тях трябва да се внимава. Понякога хората мислят, че предложеното извинение може да сложи край на конфликта. По тази причина жертвите често по очевидни причини не вярват в извинения, ако те не са свързани със задължения и не се поеме отговорност за извършеното деяние. Именно тук може да помогне наративния подход.

Разсъждавайки във формата на жизнените истории,  които се подреждат една след друга  във времето, водещият може да попита за действията, които могат да доведат до извинения. „Какви събития може да се случат, които биха позволили на присъстващите да разберат, че извиненията не са само празни думи?“ След като получи отговори на този въпрос, водещият може да построи извинение за това, което ще бъде изпълнено, а не просто да бъде празен звук. В крайна сметка, това може да се превърне в дълга история за отговорност, а не само в минало, което няма смисъл, за да се придвижи напред.

Планът за действие, който участниците формират на последния етап от конференцията, трябва да съдържа редица характеристики. То трябва да бъде подробен, ограничен във времето и реално изпълним. Той трябва да бъде и културно приемлив. Доколкото е възможно, планът трябва да се отнася до характера на деянието. Необходимо е да се назначат отговорници и срокове за изпълнение на точките от плана. Тази особеност трябва да предвижда задълженията, които извършителят се съгласява да поеме и същевременно може да има и други отговорности, които другите биха се съгласили да предприемат. Например, родителите могат да поемат отговорност за извършителя, като с нея гарантират, че той ще изпълни това, което е обещал, а  учителите могат да поемат контрола върху променящите се училищни функции. Понякога характерът на проблемите включва промяна във вътрешния ред на училището, за да се гарантира, че в бъдеще подобни проблеми не се наблюдават.Училището например, може да реши да преразгледа своите правила за реда по осъществяване на контрол върху дисциплината по време на обяд или за промеждутъка от време, от завършване на учебниоте занятия, до момента на качване в училищните автобуси и напускане на района, във връзка с евентуални прояви на насилие (тормоз). Това е едно от основните предимствата на училищната конференция в сравнение с формата на индивидуална отговорност. Поставена в отговорни и чувствителни ръце, конференцията може да създаде импулс както в посока на системни, така и на лични промени.

И накрая, самата конференция не трябва да се разглежда като еднократно събитие, което съществува извън времето. В идеалния случай конференцията трябва да бъде вградена в текущите наративи на училището и в наративите на участниците в него. За тази цел е необходимо, решенията, взети по време на конференцията, да подлежат на  мерки за контрол, за да се гарантира, че те ще дадат резултат. Преди завършването на конференцията (в идеалния сценарий това е празник с някакъв вид ритуал), участниците следва да се споразумеят за процеса на мониторинг по изпълнението на решенията и за назначаването на отговорници.

Коментар за възстановителните конференции в училище.

Това, което накратко беше описано тук, е процесът на възстановителна конференция в контекста на училището. Той носи силен наративен фокус, въпреки че признаваме съществуването и на редица други подходи. Ние просто лично се убедихме в дълбокото и емоционално въздействие на този подход върху всички участници. Говорихме с редица училищни ръководители и учители, които са започнали да използват този процес, отначало с известен скептицизъм и после с ентусиазъм.

Някои училища са изненадани от факта, когато установяват колко енергия реално са готови да посветят за въвеждането на възстановителната практика. Изложеният тук процес на възстановителна конференция, може да се използва за решаване на важни проблеми, които изискват ефективни и неотложни мерки. Ако има творчески подход, училището може да адаптира този процес, като го опрости за разрешаване на по-малко сериозни проблеми.

Тези, които по една или друга причина са запознати и участват в този процес, често установяват, че отношенията им с учениците получават нов облик и нов стимул, а заедно с това и нова визия за учебната общност като цяло. Тази нова визия е характерна за училищата, в които реакцията към проблема се състои в това, той да бъде решен (вместо просто да се търси начин да се избяга от него и това, че тя води понякога много бързо до значителни промени.

(превод от руски език, Кирил Кунчев)

Източник:

image

image

Категория: Други
Прочетен: 61 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                      Наративен подход в училище. Екстернализация на проблема.

 

Тук е преведен фрагмент от прегледа „Наративна практика в работата на училищния психоло“[1], подготвен от Даря Кутузова и публикуван в списание „Вестник за практическа психология в образованието“. Прегледът се основава на материали от книгата на Джон Уинслейд и Джералд Монк „Наративно консултиране в училище“, а също и на публикациии на Център „Дълвич“[2].

 

Екстернализация и изследване влиянието на проблема.

Когато проблемът е описан като вътрешна и присъща характеристика на клиента (например, детето е наричано с думите „глупаво“, „хулиган“ или „побойник“), тогава тази стигматизация в много отношения определя диапазона на неговите възможни действията, а още повече – възможните интерпретации на тези действия. За съжаление, много родители и учители често описват децата по този начин, с помощта на тези „диагностични“ псевдонаучни термини, като „неуправляем“, „тревожен“, „антисоциален“, „агресивен“, „импулсивен“ и др. Тези термини формират нашите очакванията за детето, лишават го от увереност в себе си и му предават определен статут в училищната общност.

Насочването на проблема вън от клиента се нарича екстернализация. Тази техника прави възможно отслабване влиянието на срама и вината върху личността и освобождава способността на човека да действа.

Проблемът се разглежда като въображаема същност, живо същество със собствени цели, намерения и планове, както и собствен стил на действие. Това е причината, психологът и клиентът, заедно да изберат подходящо име на проблема (проблемът трябва да бъде назоваван по име), а след това се извършва „картографиране“ на въздействието на проблема върху живота на човека. В някои случаи терминът „картографиране“ може да се разбира буквално като рисуване карта за живота на клиента в неговите различни области. Понякога картографирането е работа на умозрително ниво, без „материализирани“ схеми.

Освен въздействието на проблема върху личността, наративната практика също се интересува от влиянието на действията на човека върху проблема – какво може да прави, мисли и т.н., с цел, да ограничи въздействието на проблема, да го отслаби. При картографиране въздействието на екстернализирания проблем, е полезно да се имат предвид три негови аспекта: продължителност, широчина и дълбочина.

Продължителността предполага такива въпроси като: „Колко дълго продължава този проблем?“, „Кога започна?“, „С течение на времето по-добре или по-зле е станало?“.  Тук може също да разговаря за бъдещето („Ако всичко се развива в същата посока, както сега, какво би станало, какво може да се очаква?). Може да бъде картографирана „житейската линия“ на проблема, например, как той е пораснал.

Широчината предполага разпространение (мащабност) на проблема в различни области на живота като: чувства, състояния, представа за себе си, отношение към различни сфери на живота, взаимоотношения с хората, поведение в класната стая, отношение към училищни успехи, семеен климат, приятелство, обучение и други въпроси, планове професионално развитие, спорт, развлечения и др.

Дълбочината описва интензивността на въздействието на проблема: „Колко силно влияе върху теб?“, „Винаги ли е толкова тежко или има моменти / ситуации, когато става по-лесно?“, „На скала от 1 до 100, посочи каква част от живота ти е обхваната от депресията?“, „Депресията успяла ли е да те убеди в нещо, което противоречи на представите ти за самия теб?“.

Наративните практици са убедени, че първо, корените на проблемите се намират в обкръжаващите ни дискурси и второ,  проблемите влизат в живота на личността „отвън“, от (и чрез) процеса на взаимодействие в контекста. По този начин, техниката за екстернализация връща проблемите там, където следва да бъдат. Екстернализацията дава възможност за непринуден, дори шеговит подход към сериозните и болезнени проблеми.

Като правило, екстернализацията продължава и се развива през целия процес на консултиране. Рядко се случва още на първата сесия да се стигне до чиста екстернализирана формулировка, която остава вярна и непроменена през следващите сесии. Не трябва да се забравя също, че в живота на хората може да има няколко преплетени помежду си проблема.  

 

Какво и как се екстернализира?

Когато се извършва екстернализация следва да се помни, че не трябва да се бърза, като се внимава  да се екстернализира още първото за което започне да говори клиента, определяйки го като проблем.  Нужно е да се изслуша по-пълно описание на ситуацията и мислите на клиента, така че екстернализираното описание на проблема, който е бил създаден, да обхваща неговата широчина и сложност.

Допуска се дори предварително да се обясни на клиента, какво предстои да се направи. Например, психологът можете да каже следното: „Понякога аз разглеждам проблемите като нещо външно за хората и изследвам какво е влиянието на проблема върху тях. Това помага да се разгледа проблемът по нов начин и съответно да се намерят способи за преодоляването му, такива, за които по-рано не сме се досещали. Имаш ли нещо против, ако се опитаме да приложим този подход към твоята ситуация и да видим дали той работи?“. Напълно нормално е да се назове още недостатъчно изследвания  проблем, като „това“, „този“, „този проблем“ или „тази трудност“. Такива обозначения дават на психолога време да изследва проблема и позволява да не се стеснява твърде много формулировката му. След това, заедно с клиента се поставя задачата за назоваване на проблема вече с конкретно име. За да се направи това, психологът може да напомни на клиента какви изрази самият той е използвал при описанието. Понякога се оказва полезно да се направи връзка с подобни описания / названия на проблеми, дадени от други клиенти.

По-нататък може да се отиграе сценария „топло-студено“. Например: „Да кажем, че това е името на проблема. Нека да го определим като „топло“.  Тогава какво име би предложил за да стане „горещо“? Името на проблема трябва да отразява степента на неговата тежест за клиента. Ако например, вместо емоционално натоварените „унижение“  или „тормоз“, бъдат използвани обозначенията „конфликт“ или „лоши отношения в класа“, то тогава самият психолог може да причини вреда на клиента си. Ако името на проблема не съответства на субективните преживявания на клиента, ситуацията на консултиране може да му служи като потвърждение, че неговата история не е чута или не е разбрана.

Ако клиентът има няколко проблема, съществува опасност този, който консултантът планира да постави на екстернализация, да се окаже не е най-значим и не най-актуален за клиента. Ето защо психологът трябва да попита клиента какво точно е актуално за него, какво би било важно да се работи точно в този момент. Екстернализацията оказва най-мощно въздействие тогава, когато е насочена към очевидните позиции на господстващия интернализиращ дискурс.

Присъствието на този дискурс и неговото въздействие върху клиента покава такива  чувства като: обида, гняв, възмущение, неудобство, срам и вина. Заедно с това, за да се екстернализират тези чувства, трябва да се разпита за ситуацията, която ги провокира и да се екстернализира самата ситуация. Например, ако едно момиче преживява обида, защото за нея се разпространяват клюки в училище, то тогава следва да се екстернализират самите Клюки и да се говори за това, че Клюките предизвикват обидата.

Ако например в тези клюки момичето е наричано с думата „дебелана“, то не трябва да се екстернализира проблема Преяждане (защото в този случай проблемът отново ще се интернализира, като липса на воля да спазва диета.), а Идеалният Образ за Тялото, който поразява ума на онези, които разпространяват клюките, а също и подриват самооценката на момичето.

Полезно е да се персонифицира екстернализирания проблем (този подход работи много резултатно при работа с деца, но с някои възрастни също е ефективен). В този случай се иска клиентът не само да даде името на проблема, но и да опише какви особености го характеризират в качеството му на човек: проблемът може да бъде хитър, алчен, отмъстителен, глупав, злорад или обезкуражаващ личността. Персонифицирането на проблема прави последващите разговорите за промените по-живи и драматични.

(превод от руски език, Кирил Кунчев)


[1] Бел.прев. Източник: https://narrlibrus.wordpress.com/2009/02/04/externalization/

[2] Бел.прев. https://dulwichcentre.com.au/

image

Категория: Други
Прочетен: 25 Коментари: 0 Гласове: 0
 


                Наративен подход в училище. Търсене на „уникални“ епизоди.

 

Тук е преведен фрагмент от прегледа "Наративна практика в работата на училищния психолог"[1], подготвен от Даря Кутузова и публикуван в списание "Вестник за практическа психология в образованието". Прегледът се основава на материали от книгата на Джон Уинслейд и Джералд Монк "Наративно консултиране в училище", а също и на публикациии на Център "Дълвич"[2].

 

Уникалните епизоди.

Сред жизнените си истории човек винаги има и такъв опит, който някак си стои извън глобалната му история (общия образ, с който той се самооценява и другите го приемат), като този опит не е включен в глобалния. Много от проблемите на човек съществуват от дълго време, защото се развиват постепенно и той се адаптира към тях. Хората се „срастват“ със своите проблеми и престават да отличават себе си и проблема от контекста.

Когато се формулира и пресъздава проблемната история, хората започват да разпознават по-добре обстоятелствата и да забелязват измененията. Установявайки дори най-малките промени, те стават все по-готови да разгледат своята жизнена ситуация от една нова, алтернативна и неочаквана позиция. Изключенията от проблемната история стават „градивни елементи“ за изграждането на предпочитаната (нова) история.

Наративният практик обръща внимание на най-малките изключения от доминиращата проблемна история. Това са онези ситуации, в които проблемът е могъл да доминира над личността, но по някаква причина не се е реализирал (проявил). Тези изключения се наричат „уникални епизоди“. Именно те стоят в основата на новата, алтернативна история за човешкия живот. Уникалните епизоди са събития и преживявания, на които преди това клиентът не е обърнал достатъчно внимание, те не са били включени в която и да е друга история и по този начин не са били осмислени (осъзнати).  След като бъде открит уникален епизод, наративният практик започва да задава въпроси, за да създаде най-подробно описание на това събитие / преживяване на клиента. 

Когато възникне възможност да се намерят няколко уникални епизода (най-малко два), психологът изисква от клиента да обясни, как са свързани тези събития и в каква степен са важни едно за друго и лично за него. Така се получава т. нар. „уплътнение“ или „насищане“ на сюжетната алтернативна историята, на която следва да се постави име. Тук трябва да се има предвид, че проблемът често се връща и нанася ответен удар. Ето защо е важно специалистът предварително да предупреди за това клиента. Наративният практик обсъжда с клиента, при какви обстоятелства е най-вероятно проблемът отново да се прояви и какви са мотивите за това, питайки го, например: „Какво обича най-много проблемът?“.

Историите съществуват в общностите на хората и нивото на тяхното въздействие е пропорционална на броя на хората, които вярват в тях. Ето защо, развивайки алтернативна история за живота на един човек, е важно да се привлекат хора, формиращи т. нар. „аудитория“ (общност, публика), която ще поддържа и ще споделя новата, предпочитана история, така че тя да се укрепи в общността, в която човек живее. Тези, които са видели как човек се откъсва от проблемната история, не винаги и не веднага забелязват, че нещо се е променило. Ето защо, за разпространението на новата история често в практиката се използват писма и т. нар, „терапевтични реликви“[3], за отбелязване на положителните промени, които се случват. Силата на писменото слово е познато на всички ни.

 

Как се разкриват уникалните епизоди?

В процеса на развитие на екстернализиращата беседа, психологът трябва да бъде много внимателен по отношение т. нар. „ключове на компетентност“.

В това дело той е като следовател, който в началото на работата си разполага с много малко улики (доказателства). Той разравя проблемната история, търсейки входните точки към скритите алтернативни истории. Понякога те изплуват сами в процеса на разговора, но  клиентът не им обръща особено внимание. Тези уникални епизоди могат да бъдат: действия, мисли, намерения, ситуации, в които въздействието на проблема не е толкова силно; области на живота, като цяло свободни от въздействието на проблема; специални способности на човека; знания как да се справи с проблема; взаимоотношения с хората, които помагат да се отхвърли и преодолее проблема и поддържат усилията на клиента за съпротива срещу неговите провокации.

В началото на работата може да е трудно за психолога да разкрива тези епизоди, но с течение на времето и с натрупване на опит, това става по-лесно. Много е важно специалистът да се обръща внимание на онова, което му се струва, че противоречи с порядъка (алгоритъма), в който проблемът възниква. Препоръчва се, в момента, в който психологът чуе нещо подобно, да прекъсне клиента и да го попита повече. Трябва да се отчита, че често клиентът, говори за ситуации, в които проблемът отсъства, но това той прави напълно случайно. Когато проблемът доминира, хората често подценяват значението на собствените си действия.  Ето защо е необходимо да се попита клиента, за какво е мислил в тази ситуация и какво е направил по различен начин от обикновено.  Ако самият клиент е прекалено срамежлив, стеснителен и скромен, за да отбележи своята компетентност и да говори за нея, то тогава се препоръчва, психологът да поиска разрешение да покани и да разговаря със значим за клиента човек, на когото последният се доверява (приятел, родител, учител). Друга препоръка е, психологът специално да помоли клиента да разкаже, в какви ситуации проблемът не е активен или не в настроението да пакости, или е „в почивка“: „Депресията иска да лежиш в леглото. Как си успял да станеш и да отидеш на училище?“, „Какво правиш, че с мен сега разговаряш ти самият, а не депресията?“, „Как успя да се пребориш с депресията и днес да си тук при мен?“

 

Избор на отношение към проблемната история.

Грегъри Бейтсън[4] твърди, че ние сме способни да опознаваме явленията само в процес на сравнение. Ние обръщаме внимание на „новините за различия“. Наративната практика помага да се установят различията между двата набора от преживявания – и основно между проблемната история и противоположния сюжет. Сравнението помага на хората да избират позицията си във връзка с тези преживявания и да придобият опит в новото поведение.

Ключова фаза в наративната беседа е моментът, когато човекът се обръща за помощ. Тогава му се предлага да вземе самостоятелно решение, дали той (тя) иска да продължи да следва проблемната история, да живее в нея или би било по-добре да предпочете алтернативната история. Изследвайки една алтернативна история, често може да се установи, че тя се простира толкова дълбоко в миналото, колкото и проблемната история. 

 

Изграждане на алтернативна история.

Основната трудност при изграждането на алтернативна история е, че моментите на компетентност са крехки и проблемът е „обрасъл от нещастия“. Клиентът често възприема проблемната история като „истинско“ изложение на това, което се случва с него.  За да се противопостави на проблема, алтернативната история трябва да е доста наситена (уплътнена). Понякога дори два изолирани епизоди не са достатъчни, а още по-малко отделно насърчаване от страна на психолога.

Специална задача и специални умения в наративната практика е създаването съвместно с клиента на алтернативната история, която да го привлича, да му дава сила и да го принуждава да действа. Алтернативната история включва не само събития, но и убеждения, нагласи, цели, надежди и мечти, свързани с предпочитаната посока на развитие, с предпочитания живот. Деконструиращите въпроси[5] допринасят за появата на новата история, за появата и развитието на мечти, надежди, цели и убеждения.

 (превод от руски език, Кирил Кунчев)

[1] Бел.прев. Източник: https://narrlibrus.wordpress.com/2009/02/04/unique-outcomes/ 

[2] Бел.прев. https://dulwichcentre.com.au/

[3] Бел.прев. „Терапевтичните реликви“ – една от формите на писмено слово, прилагани в наративната терапия. „Терапевтичните реликви“ са колективните текстове, породени от резонанса, който се получава, когато ги четем на глас на онези, които споделят историите си с психолога.

[4] Бел. прев. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D1%80%D0%B5%D0%B3%D1%8A%D1%80%D0%B8_%D0%91%D0%B5%D0%B9%D1%82%D1%81%D1%8A%D0%BD

[5] Бел. прев. Деконструиращите въпроси имат за цел, да помогнат на процеса по деконструкция на доминиращите за човека дискурси, като го подтикват да мисли за алтернативи, да открие нови възможности. Примери за деконструиращи въпроси са:  „Според вас съществуват ли някакви други способи на поведение, които изглеждат по-естествени в тази ситуация?“, „Какви са вашите представи за проблема / ситуацията, които биха могли да обяснят защо сте се държали по този начин?“, „Къде сте научили това?“, „Откъде взехте идеята, която ви е накарала да постъпите точно така?“, „Този модел на поведение винаги ли е полезен за вас?“, „Има ли във вашия живот нещо, което да поддържа точно това ваше поведние?“  След като се замисли над тези въпроси, човек често открива, че предишният му начин на действие изобщо не е неизбежен и е единствено възможен. Отварят се нови възможности и психологът може отново да поиска от лицето, с когото се работи, да направи нов избор коя линия на поведение предпочита: предишната или някой от новите.

image

Категория: Други
Прочетен: 29 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 13.05 06:46

 
                            Роли на училищния психолог, като посредник (схема) 

image
Категория: Други
Прочетен: 57 Коментари: 0 Гласове: 1
 


     Наративен подход в училище. Екстернализация на проблема (упражнение).

 

Наративната  терапия възниква през 70-80-те години. XX век въз основа на развитието на постмодерните идеи. Основателите на това направления са Майкъл Уайт и Дейвид Епстън. Терминът наратив означава „история“, „сюжет“ т.е., изложение на взаимосвързани събития, представени като последователност от думи или образи.

Част от значението на понятието „наратив“ съвпада най-често с популярните думи „разказ“, „история“. Човек определя живота си въз основа на истории, които той разказва за себе си и за другите. Наративната терапия предоставя възможност да се създадат алтернативни истории, човек да се превърне в автор на своята история и да я въплати в своя живот. 

Основните методи на наративния подход, чрез които постига целта си, са:

1.Търсене на „уникални епизоди“ т.е., такива събития, които не се вписват в проблемния наратив и които са основание за създаване на алтернативна история.

2.Екстернализация на проблема т.е., изнасяне проблема вън от личността, като се обръща внимание на влиянието на проблема върху личността и на личността върху проблема, но акцентът пада върху проблема, а не върху личността.

3.Деконструкция на проблема, т.е., търсене на идеи и позиции на клиента, които позволяват същият да осъзнае, че именно той е автор на историите, а не други – хора или обстоятелства.

4.Работа с външни свидетели и възстановяване на участието, т.е., привличане на други хора, които да изразят своята гледна точка за човека с цел, създаване на общност за поддръжка на предпочитана от клиента история.  

Тук е споделям едно упражнение за екстернализация на проблема, което от опита ми в училищната практиката показва процеса по създаване на нов поглед към проблема, разкрива процеса по отделянето (извеждането му вън от личността) му от човек, осветлява в какви отношения с него се намира клиента и разбира се, предоставя ценна информация за по-нататъшна работа в различни направления на психотерапията.

Упражнението се провежда във вид на интервю, като на ученика се задават следните въпроси, касаещи неговия Проблем:

Първа част:

1.Какво е името на твоя Проблем? 

2.По какъв начин този Проблем влияе върху твоя живот? По какъв начин той се старае да ти навреди?  

3.Какви са последиците от Проблема?  

4.Какви цели преследва Проблема?  

5.Кой и какво се явяват съюзници на Проблема и негов помощник в опитите му да овладее твоя живот?  

6.Какви са плановете и мечтите на Проблема по отношение на теб?  

7.Ако Проблемът планира да овладее изцяло твоя живот, какво още той би планирал да направи? 

 

Втора част:

1.Какви области и части от теб все още не са овладени от Проблема? Къде в в какво ти все още опазваш волята си?

2.Какви твои действия се противопоставят на Проблема?  

3.Кой или какво ти помага, за да не може Проблемът изцяло да овладее живота ти?  

4.Кои твои идеи, цели, приципи, убеждения, създават трудности и пречат на Проблема  да те подчини изцяло?

5.Ако се почувстваш поне малко по-свободен от проблема, то какво би било първото нещо което ще направиш?  

6.Ако ти беше свободен от Проблема, какви конкуриращи цели биха се появили в теб?  

image

Категория: Други
Прочетен: 68 Коментари: 0 Гласове: 0
 

               Наративният подход в западната и руската психологически школи,

                                                илюстриран в таблици и схеми.

Наративният подход се явява едно от най-динамично развиващите се направления в съвременната психотерапия и психологическо консултиране. Той възниква през 80-те години на миналия век в Австралия и Нова Зеландия. Основатели на подхода са  Майкъл Уайт и Дейвид  Епстон.

image

Наратив (от англ. narrative - история, повествование) направление в консултативната и социална работа, основаващо се на идеята,  че животът и отношения та между  хората се формират в процеса на социално взаимодействие.

ПРОБЛЕМЪТ Е В ПРОБЛЕМА, А НЕ В ЧОВЕКА !

Цел на наративната терапия – създаване на пространство за развитие на алтернативна, предпочитана история,  която да позволи  на човек  да почувства себе си способен да влияе на собствения си живот.  Автор на предпочитаната история става самият клиент, като същият привлича и обединява  около себе си „свои“ хора в общество за грижа и поддръжка.  

Наративна практика ако трябва да се опише с термините на Л.С. Виготски, това е работа в зоната за близко развитие: партньорство и сътрудничество между терапевт и клиент, търсещ  помощ, което се основава на вече наличните в човека знания и умения, които му позволяват да премине от познатото и обичайното към това, което е възможно.“   (Д. Кутузова)

image

image

Наративната терапия помага на хората за разрешаване на следните проблеми:

-позволява им да отделят в живота и отношенията си тези знания и истории, които по тяхно мнение вече са изчерпани (ненужни);

-помага им да оспорят и отхвърлят онези способи на живот, които те възприемат като доминиращи и подчиняващи ги;  

-поощрява хората да пренапишат историята на живота си в съответствие с предпочитани алтернативни (от самите тях) истории за тяхната идентичност, които са в съответствие с предпочитани (за самите хора) способи на живот.

 

Животът на всеки човек се състои от по-голямо количество събития, отколкото те самите избират за свои истории. От това, какви нови събития ще включат в историята си, се определя конструирането на доминиращата история на даден човек.  Историите никога не се създават вън от множеството контексти на обкръжаващия свят. На практика нашият живот е мултиисторически. Уникалните епизоди това са врати, водещи към нови истории.  

image

image

image

Общност

-Център за наративна психология и практика в Москва, организиран от Наталия Савельова, Екатерина Жорняк и Екатерина Дайчик  http://www.narrative.ru/ 

-Далвич-център, създаден от Майкъл Уайт, основател на наративния подход и съпругата му Шерил Уайт, http://www.dulwichcentre.com.au/

-Институт за наративна  терапия (Англия), провежда програми за подготовка на наративни терапевти, обединява водещи практици в Англия, сред които – Сара Уолтър и Хю Фоксhttp://www.theinstituteofnarrativetherapy.com/

ванстонски център за семейна терапия, създаден от Джил Фридман и Джим Комбс, автори на първата книга по наративна терапия, издадена на руски език http://www.narrativetherapychicago.com/index.htm

-Центр „Наративна практика "Аделаид, организиран от Майкъл Уайт съвместно с Шон Расел и Меги Кери през 2008 год.   http://www.narrativepractices.com.au/ 

 

Литература

1.Жорняк Е. Нарративная терапия: от дебатов к диалогу / МПЖ, 2001. – № 3.

2.Д. А. Кутузова. Нарративный подход в работе психолога образования. Вестник Практической Психологии Образования № 4 (13) октябрь–декабрь 2007

3.Уайт М.  Карты нарративной практики: Введение в нарративную терапию. – М.: Генезис, 2010. – 326 с. 

4.Уинслэйд Джон, Монк Джеральд. Нарративная медиация: новый подход к разрешению конфликтов. М.: МЩЩ Центр «Судебно-правовая реформа», 2009. – 356 с.

5.Фридман Дж., Комбс Дж. Конструирование иных реальностей: Истории и рассказы как терапия. — М.: Независимая фирма "Класс", 2001. — 368 с.

 

6.Morgan, Alice. What is narrative therapy?: an easy-to-read introduction. Adelaide: 2000.

image

Категория: Други
Прочетен: 51 Коментари: 0 Гласове: 0
 


                                       Въпросник за самооценка на търпеливост  

                                                    (Е.П. Ильина и Е.К. Фешенко)

 

Методиката е разработена и описана от Е.П. Ильина и Е.К. Фешенко и е предназначена за самодиагностика на търпеливостта.

Инструкция: За да работите с тази техника (за регистриране на резултатите) ще Ви е нужен лист хартия и молив (писалка). Запишете на листа в колонка номерата на въпросите от 1 до 18. Отговорете дали сте съгласни с предложените твърдения. Ако сте съгласни, на листа до номера поставете знак „+“, ако не сте съгласни – знак „–“.

Въпросник

1.Ако се уморя в изпълнението на някаква работа, веднага се отказвам.

2.Когато някой разказ е скучен, на мен не ми достига търпение да го чета до края.

3.Аз наистина не обичам да вися на дълги опашки и често си тръгвам, без да чакам до края.

4.В състояние съм дълго да търпя болка, например, когато ме боли зъб.

5.Обикновено съм в състояние дълго да понеса жажда.

6. Не бих издържал дълго гладуване, например, да отслабна, за да се възстановя от болест.

7.Когато се уморя по време на час по физкултура (във фитнес-залата), аз веднага преустановявам изпълнението на упражнения (тренировката).

8.Рядко се отказвам от скучна (досадна) работа (която не ми върви), без да я довърша.

9.Обикновено трудно удържам да върша някаква работа до тогава, докато вече „не мога повече“.

10.Не оставям работата си на половината, независимо колко съм уморен.

11.Харесвам предизвикателна физическа работа, в която е нужна воля, усилие и преодоляване на препятствия, за да я изпълня.  

12.С увереност мога да кажа, че съм търпелив човек.

13.При физическа тренировка, например бягане, независимо колко съм уморен, аз се старая с всички сили да поддържам висок темп.

14.Дразня се, когато на спирката трябва да чакам дълго, дори тогава, когато не бързам за някъде.

15.Имам непоносимост към болка.

16. Не искам да смятам себе си за слабоволеви, затова всеки път се старая да свърша дори тежка физическа работа докрай.

17.Действам на принципа „За лудо работи, за лудо не стой!“.

18.Не мисля, че чрез „търпение и труд“ се постига всичко, трябва да се действа и с ум, а не човек да се преуморява.  

 

Обработка и интерпретация на резултатите

За всеки отговор „да“ (знак „+“) на твърдения: 4, 5, 8, 10, 11 12, 13, 16, 17 
и всеки отговор „не“ (знак „–“) на твърдения: 1, 2, 3, 6, 7, 9, 14, 15, 18, се начислява по 1 бал. След това баловете се сумират.  

-до 6 бала – ниско ниво на търпеливост. Вие определено сте нетърпелив – да чакате, за Вас означава буквало да се измъчвате. Не забравяйте народната мъдрост, че „Чрез търпение и труд, всичко се постига!“.

-7–11 бала – средно ниво на търпеливост. Вие се адаптирате лесно към работа и при общуване, но не забравяйте, че всяка започната работа трябва да се завършва.  

-12 бала и повече – високо ниво на търпеливост. Вие сте определено търпелив човек, но не бива напразно да пропилявате енергията си.

image 

Категория: Други
Прочетен: 65 Коментари: 0 Гласове: 0
 


          „Екип под прикритие“: предефиниране на репутацията и преобразуване

                  отношенията на тормоз в училищната общност (Майкъл Уйлямс)

 

Бележка: Оригиналът на статията е публикуван в електронен журнал Explorations: E-journal of Narrative Practice. 

Майкъл Уйлямс (M.Ed., магистър по педагогика) е специалист по кариерно развитие и ръководител на отдела за подкрепа и развитие на училищата в Edgewater College в Пакуранг, Оукланд, Нова Зеландия. Понастоящем той се занимава с използването на техники и методи за наративна практика при работа с ученици, насочени към обучение за преодоляване на тормоза и насилието и към прилагане на наративни способи за разрешаване на конфликти и медиация. Можете да се свържете с него на електронната поща: WJM@edgewater.school.nz

Анотация

Традиционните разлики и действия в отговор на тормоз в училищата, обикновено включват опит за промяна на поведението на жертвата или за извършване на промени в училищната система. Подходът „Екип под прикрите“ дава на онези, които извършват тормоз, определени средства за създаване на положителни взаимоотношения с жертвата и другите ученици от класа и по този начин възможност да се пренапише (съчини) историята на тормоза. Тази статия описва процеса, чрез който се трансформира идентичността на извършителят-насилник. Училищният психолог и специално подбрана група ученици в съавторство, пресъчиняват историята с помощта на внимателно структурирана поредица от срещи. Тук е представен реален пример от практиката, за да се покаже как преминава тази промяна.

Аз съм училищен психолог в гимназия за съвместно образование в Нова Зеландия, където учат деца, принадлежащи към различни култури. Един ден, когато се върнах от обедната си почивка в училището, установих, че пред вратата на моя кабинет стои и плаче неудържимо Ивет. Преди аз се бях срещал вече с нея и с група момичета и знаех, че тя заедно с майка си и други роднини неотдавна бяха пристигнали в Нова Зеландия от Дурбан (Южна Африка).  Преселването в нова страна не било лесно, но семейството им страдало от много насилие в Африка и те се радваха да дойдат тук, където се чувстваха в безопасност. Попитах какво я бе разстроило, а тя продължавайки да плаче разказа историята си.

"Това продължава от миналата година, откакто започнах да си сплитам косата в много тънки плитки. Всички започнаха да ме наричат „кучето на Снупи“[1], лаейки и скимтейки, докато минавах край тях, за да ме раздразнят. Когато другите чуха, че едно момче правеше това, всички започнаха да повтарят след него. Това се случваше само в часовете, преподавани от учителките, в тези часове, преподавани от учители мъже, те не ме дразнеха. Един ден по време на обяд, едно от момчетата ме обиди, като ме нарече „негър“.  Той правеше това всеки път, когато приятелите му бяха с него. На него му харесваше да се пъчи и да ме нарича така.  Това се случва най-малко два пъти на ден.  Струва ми се, че той се отнася само с мен по този начин, а аз нищо не мога да направя.  Опитвам се да не му обръщам внимание и да го пренебрегвам, но такива като него има твърде много и те така или иначе продължават да ме дразнят.

Когато почувствам, че вече ще избухна, започвам да им крещя, за да млъкнат и така си забърквам в неприятности с учителите. Ужасно се сърдя, че учителите изглежда не правят нищо, за да спрат това.“

Казах й, че имам идея, която със сигурност ще трябва да сработи. Обясних какво представлява „Екип под прикритие“ и когато свърших, Ивет каза: "Не искам да имат проблеми, защото това ще влоши нещата. Просто искам този тормоз да спре. Мисля, че това което казахте ще свърши работа“.

Сега временно ще отложа тази история, за да обясня процеса за работа със случаи на тормоз в училище, с който се променят отношенията между учениците, без да патологизира никого. Ще ви покажа как, използвайки подхода „Екип под прикритие“ ние работим с тормоза в новозеланското средно училище,  като стратегически използваме взаимоотношенията в група от връстници за да спрем тормоза и да предотвратим появата му (Williams & Winslade, 2008). Процесът, който използвам за премахване на тормоза се състои от пет фази: 1) признаване на достойнството и човешката стойност на жертвата, 2) набиране на екип, 3) създаване на план, 4) проследяване на промените и 5) отбелязване на успеха.

Терминът „Екип под прикритие“ беше въведен от Бил Хъбард (Hubbard, 2004), за да се използва в подхода към работа с тормоза „Никаква вина“,  разработен от Робинсън и Майнс (1997) и станал популярен в много страни по света. Това е пример за „игрив подход към сериозен проблем“ (Freeman, Epston, & Lobovits, 1997).

Този подход отправя покана към учениците да „влязат“ в история, в която им се възлага мисията да спрат тормоза. В нея извършителите на тормоза получават достъп до нови пространствени отношения и когато се намират в тях, те вече не могат да действат според първоначалната история на насилието.

„Екип под прикритие“ – това е група от връстници, които са избрани от жертвата съвместно с училищният психолог и няколко от учителите по предмети, които работят с този клас. След разказа на историята на тормоза и деконструкция на неговите последици, жертвата получава покана да сътрудничи на екип за поддръжка, който включва двама ученика, отговарящи за най-неприятните прояви на тормоза, както и четирима ученика, които не са участвали в насилието и никога не са били изложени на него – те трябва да притежават определен авторитет и статус в класа.

Веднага след като психологът и ученикът са избрали членовете на екипа, идва ред на учителите да допринесат и да очертаят своята гледна точка, относно пригодността на избраните ученици да участват в работата на този екип. Когато се обръщаме към учителите, се оказва, че те също са замесени и често имат място в този тормоз; в резултат, те изведнъж стават по-внимателни към това, което се случва. Учителите  се привличат да работят в екипа като външни свидетели (White, 2007), със задача да наблюдават за разговорите и действията, които се случват около тях, и да допринасят за създаването на нова история на класа.

Когато сформирането на Екипа приключи, психологът призовава учениците на първата им среща, като до този момент той задължително се старае да запази в тайна имената на членовете на екипа. Психологът прочита пред членовете на екипа историята за насилието и на финала обявява името на ученика, който е подложен на него. Тази техника позволява да се постави фокус върху самия тормоз, което е за предпочитане, отколкото поставяне жертвата в центъра на вниманието. Учениците са поканени да бъдат „тайни агенти“, членове на специална група, чиято мисия е да търсят признаци за тормоз и неговото прекратяване.

Психологът помага на учениците да разработят план с пет точки и всеки ученик получава задача. Варианти на задачите се предлагат от самите ученици, като често срещани задачи са: да поканят на разговор лицето, което е било тормозено; да проявят внимание към неговата история; да изразяват съчувствие; да му се усмихват; да го поздравяват; да го канят да участва в съвместни игри; да разговарят с онези, които продължават да тормозят, за да спрат и да прекратят насилието.

След като членовете на екипа приемат задачата, за няколко дни те остават сами в покой, за да могат да се заемат с работата си – да прекъснат историята на тормоза и да го заменят с предпочитани отношения, които са несъвместими с оригиналната версия на отношения в условия на насилие.

През следващите две седмици Екипът последователно провежда срещи с жертвата, на които се обсъждат постигнатите изменения и се разглежда ефективността на плана. Психологът изяснява мнението на жертвата и учителите, установява подробности за случващото се (историята на тормоза) и предава тази информация на Екипа.

Обсъждането на случващото се с психолога дава възможност на жертвата да разпознае положителните инициативи на други хора и да говори (споделя) как реагира на това. Правомощията се предават на пострадалия, защото именно той определя кога тормозът е приключил или продължава.

Въпреки че екипът е създаден, за да помогне на жертвата, той неизменно става част от нова позитивно-ориентирана група в класа. Там където по-рано в училището пострадалият се е сблъскал с изолация и отхвърляне, сега му се предлагат възможности за участие и сътрудничество, от които той е бил лишен. Проследяването на промените има за изпълнение същата цел – „церемонията за признаване на самоопределение“, използван от Майкъл Уайт (White, 2007), при която групата се превръща в „аудитория“ , пред която членовете на Екипа преразказват историите си и осигуряват възможност да се признае успеха на другия.

Процесът на работата на Екипа включва пресъздаване историята на отношенията на жертвата с останалата част от класа и учителите, а също така дава възможност на учителите да видят какъв може да бъде ученикът, когато вече той има повече възможности да прояви себе си и по-малко страхове и опасения. Когато ученикът, който преди това е бил тормозен, декларира, че насилието е прекратено, Екипът го поканва на последната среща, на която всички участващи на срещата получават стимули (талони за безплатна закуска и обяд) и грамота от директора на училището: „За усилията, положени за създаване на безопасна среда в училището“.

 

Фаза 1. Признаване на достойнството и човешката ценност на жертвата.

Сега, за да илюстрирам действията в първата фаза на процеса, ще се върна към историята на Ивет.

Когато записвах историята й (опитвах се да използвам само собствените й думи), помолих Ивет да обясни как тормозът засяга нейните мисли и чувства.[2]

Разказ на Ивет:

„В петък се разсърдих, защото всички момчета ме дразнеха. Аз плачех и се разгневих на всички. Учителката ме покани да изляза заедно с нея от класа, за да говорим за това, но аз не исках да говоря с нея. Аз просто напуснах класната стая и след това отново плаках, а някои момчета ми се присмяха. Беше ми толкова болно в душата, сякаш ме измъчваха, а те се смееха, сякаш това беше някаква глупост. За мен това не беше глупост, аз бях много обидена, разстроена и по принцип това се случва от миналата година.“

Когато зададох въпроса (Как тормозът засяга нейните мисли и чувства?), аз предложих на Ивет по-подробно да опише проблема и особено степента, до която тормозът засяга нейния живот. Дадох й възможност да говори, без да я прекъсвам, без да задам допълнителни въпроси. За мен беше важно да разбера, как тормозът принуждава Ивет да се държи и от какво я е лишил. Интересно ми беше да разбера колко силно тя се е съпротивявала и какво е мислила за себе си.

Беше ми също интересно, дали културата на целия клас не играе някаква роля в създаването на тази история. След това попитах как тормозът е повлиял върху нейното поведение и как точно, с какви способи тя е отговорила – например дали тя си е отмъщавала, като по този начин е поддържала жизнеспособността на тормоза. Исках също така да позволя на Ивет да разбере, че нейната история е важна и че я приемам много сериозно.[3]

На третия етап от този разговор помолих Ивет да опише как би искала да се отнасят към нея в класа. Подобни въпроси, насочени към създаване на „ландшафт на идентичността“ (White, 2007), обикновено се задават в условно настроение (Какво би искала?, Как би постъпила?, Какво би станало? и пр.). Благодарение на тези въпроси стартира процес, в който Ивет обмисли какви отношения би предпочела да има в класа. По-рано в моята работа аз не задавах този въпрос, но с течение на времето разбрах, че това е една много важна стъпка в началния етап на развитието на ландшафта на новата история. Това носи надежда и помага да се направи по-стабилна основа за промени. Въпросът за предпочитаните отношения помага да се постави под съмнение представата, че отношенията са фиксирани и не могат да се променят. Ивет каза: „Аз просто искам всички да бъдат приятелски настроени към мен и да ме приемат такава каквато съм. Бих искала всеки ден да е добър за мен, но не е така, аз не искам да ходя на училище, защото всички, ще се подиграват с мен ... аз не искам да се страхувам от хората“.

Ивет си припомни няколко уникални епизода – изключения, които не се вписват в доминиращата проблемна история (White & Epston, 1990). Именно в този момент на нея се отдаде да изясни за себе си какъв вид отношения предпочита. Това, което започна като смисъл на ландшафта, сега стана възможно да се представи като ландшафт в действие. Въпреки факта, че мечтите й все още не бяха осъществени, те вече бяха изразени с думи и следователно биха могли да бъдат реализирани.  Ивет наистина искаше да не бъде осъждана, а да бъде приета. Тя искаше да получава удоволствие от училището, а не да се страхува. Тя изясни разликата между това, което преживяваше и това какво предпочиташе, и тогава започна да се движи към разрешаването на конфликта.

По време на четвъртия и последен етап от тази фаза, аз отпечатах списък на нейния клас и заедно избрахме членовете на нейния Екип за подкрепа. Ние обсъдихме списъка и отношенията на потенциалните членове на Екипа с другите съученици. Това отклони фокуса от човека (онези хора), който тормозеше Ивет и в резултат на това възникна пространство за разговор за отношенията в класа като цяло. В резултат на това, Ивет успя да види как тормозът съществува в различните групи в рамките на класа. По време на този разговор Ивет почувства, че знанията и мнението й са ценени и уважавани.

Аз обясних, че ще обсъдя потенциалните кандидати за членове на Екипа с учителите, за да разбера дали искат да предложат още някой. Правим това, защото понякога един ученик не познава достатъчно добре класа (особено в началото на годината) и може да избере съученици, които са били добри с него, но не се ползват с уважението на останалите в класа.

Когато завършихме този етап и записахме в списък имената на потенциалните членове на Екипа, аз изпратих до учителите на Ивет с имейл, така че те знаеха, че ще създадем  в нейния клас „Екип под прикритие“ за да прекратим тормоза. Аз им съобщих имената на учениците, които избрахме да участват в екипа и ги попитах какво мислят за това.

И накрая, прочетох на Иветта на глас всичко, което бях записал, за да провери дали съм написал всичко правилно.

Още веднъж й казах как процесът ще се развие с течение на времето, какво ще се случи и я изпратих обратно в класа.

 

Фаза 2: Създаване на Екип.

На следващия ден събрах Екипа и със сериозен тон поканих учениците да слушат историята за тормоза. Казах им, че накрая ще разкрия тези, които са написали тази история, и че историята ще бъде повече за самото насилие, отколкото за онези, които тормозят (в логиката на екстернализирани беседи). След това прочетох на глас историята за тормоза, написана с думите на Ивет. Обясних, че самата тя е избрала всеки от тях, за да чуят тази нейна история и още, че учителите им са ги препоръчали да участват в този процес.

Казах им, че не се интересувам от разкриването на самоличността на онези, които се занимават с тормоз и че техните имена няма да бъдат споменавани; но може би всички те са видели как се е случил тормозът или знаеха нещо за него. В резултат на това обяснение, аз се опитах да защитя жертвата от вероятно отмъщение на насилниците, тъй като те практически не са „поставени на стълба на позора“ и в нищо не са обвинени. Обясних, че когато тормозът бъде преустановен, те ще получат талони за безплатна закуска и обяд, както и грамота, подписана от директора за успешното изпълнение на тайната мисия.

След това им обясних каква е мисията и попитах дали могат да пазят тайна. Подчертах, че успехът на операцията „Откриване и ликвидиране на тормоза“, зависи от умението им да се пази тайна. Тяхната задача – много внимателно да наблюдават, дали някъде ще се появи тормоз и ако това стане, да използват цялото си влияние и сила на характера, за да го оспорят. На този етап и в този момент, аз обикновено прочитам  на глас  примери от отчети за успешното изпълнение на предишни мисии от други екипи – разкази на хора за това, как се е променил техния живот, когато тормозът е бил спрян и сведения за дейността от наблюденията на самите „тайни агенти“. 

 

Фаза 3: Разработване на план.

На третия етап ние разработваме план с помощта на пострадалия, състоящ се от пет точки. За да помогна на членовете на Екипа в обмислянето му, аз често използвам един "прекрасен въпрос" (de Shazer, 1988) и му придавам специално значение, като замахвам във въздуха с показалец, като с вълшебна пръчка. Аз казвам: „Ако през нощта, докато Ивет е заспала се случи чудо, а на следващия ден когато тя дойде на училище изведнъж види, че тормозът е напълно изчезнал, какви промените тя трябва да забележи?“  Когато членове на Екипа отговорят на този въпрос, ние заедно изграждаме план за превръщане на тези промени в живот.

Екипът, се съгласява да пренапише историята за тормоза на Ивет, като измисля  следния план:

-Когато другите момчета обидят Ивет, кажи им да спрат.

-Не наричай Ивет „кучето на Снупи“ и спри другите, които произнасят тези думи.

-Попитай Ивет как стоят нещата при нея, ако изглежда, че денят й не е така щастлив.

-Говори с нея и я прегърни, когато тя се нуждае от това.

-Кажи й, че има хубава прическа, плати й за обяда, играй с нея.

Написах този план върху бланка, след което разпределихме задачите между членовете на екипа. Този план стана наш договор.

Когато работата по плана беше завършена, попитах как мислят да запазят тази операция в тайна. Казах им колко е важно да останат „под прикритие“ – не само защото ще запазят анонимността на Екипа, но и защото биха могли да изпълнят мисията си по начин, който приятелите им няма да знаят и това ще им даде пространство за маневриране. Говорихме за това, което могат да кажат на приятелите си, когато питат защо са били извикани от психолога.

В заключение казах, че решение за това, дали е прекратен тормоза или все още  продължава, ще вземе самата Ивет и обясних на членовете на Екипа, че след два дни ще разговарям с Ивет и ще разбера как те се справят със задачата си. Тогава ще ги видя отново и ще им дам обратна връзка. Тези обяснения са много важни за поддържането на сериозно отношение към процеса и още – членовете на екипа да помнят, че успехът на тяхната мисия се определя от самата жертва. Тази последна точка им дава властта, която по-рано са притежавали насилниците, когато са тормозели.

 

Фаза 4: Проследяване на промените.

Няколко дни по-късно аз се срещнах с Ивет. Топло я поздравих и попитах как вървят нещата в класа.  Исках да знам доколко Екипът се придържаше към нашия договор. Аз й показах плана, който екипът беше разработил и попитах дали е забелязала нещо.

Ивет каза: 

„Извънредно много промени. Членовете на Екипа се застъпват за мен, а ако имам нужда от нещо – те винаги са наблизо. Съучениците ми се усмихват. Този, който по-рано ме обиждаше най-много от всички,  днес се срещна с мен, уплаших се и побягнах, защото мислех, че иска да каже или да направи нещо лошо, но едно момиче от Екипа каза: „Не бягай, той иска да ти подари нещо“. 

Той се приближи и каза, че съжалява за всичко което ми е причинил и ми даде парченце шоколад. Казах, че приемам извинението му. Щастието се въна при мен!  Кажете им, че те успяват, много са добри и още, че искам да им благодаря за това“.

Когато чух този положителен отговор, казах на Ивет, че тя също е добро момиче, защото е готова да приеме, а не да отхвърли усилията на Екипа. Попитах я какво е предприела самата тя, за да направи програмата толкова успешна и дали има останали някакви други прояви на тормоз, които не са били премахнати. Попитах още какво е било усещането, когато насилникът я помолил за прошка и какво той е направил, когато тя е приела извинението му.   Поинтересувах се какво е научила за себе си и как би могла да използва това знание, ако отново се сблъска с такъв проблем. Попитах я, как според нея може да поддържа това състояние на щастие. Ивет обясни, че вече знае, че трябва да говори за своите чувства, вместо да „избухва“ в гняв.  Тя каза, че сега може да бъде „по-дружелюбна и весела“. Попитах дали е сигурна, че тормозът наистина е спрял, а Ивет отговори, че в класа е станало много по-весело и спокойно, и че е съвсем сигурна, че тормозът най-накрая е приключил.

След няколко дни отново се срещнах с Екипа. На тази среща задачата ни беше да прегледаме плана, да предам на екипа обратна връзка от Ивет и от учителите. Много важно беше да се потвърди значимостта и полезността на усилията на Екипа както за Ивет, така и за целия клас. За Екипа това също така беше възможност да обмисли работата си и да обсъди как Ивет е откликнала на неговите усилия.

Също така ние обсъдихме какво друго трябва да се направи от планираното по-рано и да включим в плана нови идеи, които евентуално са се появили през това време. Помолих членовете на екипа да кажат какво са научили от плана за подръжка един от друг –  гледна точка на взаимното подпомагане и за положителните промени в класа. Ние заедно размишлявахме, какво още е необходимо да се направи, за да се премахне напълно тормоза.

Ето какво казаха те: 

„Сега тя изглежда много по-щастлива, никой не я нарича „кучето на Снупи“. Тормозът практически е спрян. Някои хора в класа все още се опитват да се държат лошо с нея, но ние винаги се застъпваме за нея. Отнема време хората да свикнат с това, защото тя има пронизителен глас и странен акцент. Винаги й казваме „Чао!“ в края на деня, вежливо говорим, когато приятелката й е наоколо, а сега другите мислят, че и тя ни харесва!“

(това беше казано от този, който по-рано най-много обиждаше  Ивет)

Напомних на Екипа колко е важната работата, която вършат и каква полза допринасят за училището. Благодарих им за безценните им усилия и казах, че сега е необходимо да  съгласуваме финалната фаза с Ивет и учителите и ако Ивет заяви „всичко е чисто, няма насилие“, тогава ще поканим директора, който ще издаде грамоти и талони за безплатна закуска и обяд.

Аз повиках Ивет за последен път и ето какво каза тя:

„Няма никакъв тормоз, всички се отнасят с мен добре. Всички се държат прилично. Никой не ме обижда. Някои казват: „Не я ядосвайте!“ или нещо подобно. През цялото време се чувствам прекрасно. Екипът помагна на учениците да се почувстват уверени в себе си. Без Екипът това нямаше да стане. Искам да се срещна с членовете на Екипа и да им благодаря.“

 

Фаза 5: Честване на успеха.

Отговорът на Ивета ме убеди, че всичко наистина се е получило и помолих директора да подпише грамоти и да издаде купони за безплатни закуски и вечери, а след това да покани екипа на  парти „Празник на мирните взаимоотношения“. Отпечатвах достатъчен брой талони и формуляри за оценка на нашата работа за всеки участник. На тази среща благодарих на Екипа и го помолих преди да се върнат в класа, да попълнят формулярите за оценка за изследователски цели.

От първото интервю с Ивет до последната среща на Екипа преминаха две или три седмици. Както с жертвата, така и с екипа бяха проведени по три срещи. Целият процес отне максимум три часа, като по-голямата част от това време беше използвана за първоначалното интервю и създаването на Екипа. По принцип, когато Екипите се движат достатъчно бързо напред, могат да бъдат пропуснати две повторения за обратна връзка, като в такъв случай времето, необходимо за целия процес, се намалява до два часа и половина.

 

Коментар за подхода „Екип под прикритие“.

При традиционните подходи към тормоза, поведението на булера се разглежда като проява на проблем или нагласа (отношение), които засягат личността на нарушителите. От тази гледна точка насилникът се представя като лице, чийто мотив се явява потребността или желанието да причини болка на друго лице и / или да го унижи. Като причина за това желание за вреда много често се приема наличието на насилие или други форми на малтретиране, които могат да възникнат в семейството на лицето. Например, братята (или сестрите) са подлагали бъдещия насилник на тормоз и той се е научил да прави същото, защото е „интернализирал“ чувствата на безпомощност и срам, които е преживял като мишена и жертва.

Според нас, източникът на тормоз се намира в историята на взаимоотношенията в класната стая или на детската площадка. Работната среда на „Екипа под прикритие“ е именно училищния клас, но работата на екипа за пренаписване на историята на тормоза непременно се разпространява извън пределите на класа. Екипът се фокусира върху замяната на сложната история на тормоза с друга история, която ще оспори предишната и ще се противопостави на нейното господство.

Тази нова история не придава значение на повода и причините за насилието, а се фокусира върху решаването на този проблем. Репутацията на насилника се игнорира от Екипът (в който е включен и самия насилник), а съществуващите отношения на власт се използват за други цели. Опитът и познанията на този, които е започнал тормоза, стават средства, чрез които насилникът по-добре разбира вредата от насилието и нейното изолиращо влияние (Winslade & Monk, 2007).

Съществуват и други подходи за работа с тормоза в училищата, изложени в литературата по наративната практика. Елис Морган (Морган, 1996 г.) е работила с група момичета в Австралия, за да пресъздаде дразненето, а Мари-Натали Боудуин (Beaudoin, 2001, 2004) е работила с ученици от американски начални и средни училища, за да екстернализира „вирусът на злонамереността“ и да пренасочи историята на тези отношения навън. Описаният тук подход се различава от останалите, тъй като не включва консултативна работа с групата (психологът не посещава класната стая).

Вместо това, той използва стратегическото прекъсване на нагласите и отношенията за борба към власт по такъв начин, че взаимоотношенията в класа се преустойват. Подобно прекъсване директно трансформира дискурсите, поддържащи отношенията на тормоз. Аналогично на описаният тук подход, Ейлин Чешир и Доротея Люис (Cheshire & Lewis, 1996, 2004) показват, как ученици от средното училище могат да предадат отговорност за промяната, които те наричат ​​„доставяне“, но техният подход е фокусиран върху обучението на тийнейджъри в умения да бъдат посредници в спорове. Този подход може да се нарече решаване на конфликти, но, строго погледнато, това не е медиация.

В някои случаи може да се създаде впечатление, че тормозът е безсмислен, незначителен. Той може да изглежда като дразнене или игра, която е предназначена или за постигане на определено положение или власт сред връстници, или за запазване на съществуващата позиция. Възможно е дори при насилника да няма гняв или особена неприязън спрямо жертвата. Най-често тормозещият (булерът) не подозира каква вреда причинява на жертвата и което е изненадващо, това се наблюдава във всяка реакция на пострадалия – например, когато плаче или гневно напуска класа – нарушителят не вижда никаква връзка с действията си. Може дори да мисли, че жертвата харесва подобно преувеличено внимание. Приятелите на жертвата дори могат да влязат в сговор с насилника и то не от страх, че той ще започне да издевателства над тях, ако те не подкрепят неговите действия, а защото вярват, че тормозът в дадения случай „не е от злонамереност“.

Когато това се случи, жертвата смята, че е била предадена и дълбоко преживява това. Пострадалият може да бъде потресен и шокиран, че неговите приятели не се противопоставят на тормоза. Те също така могат да не разбират тежестта на насилието, да омаловажават душевното страдание на жертвата, да приемат за незначително или „непропорционално“  това, което се случва. Пострадалият може да възприеме, че дори приятели са заговорничили срещу него и това да доведе до все по-голяма изолираност и отдръпване от грижливите отношения, които характеризират приятелството.

„Екипът под прикритие“ игнорира изкушението да се разбере защо се извършва тормоза. В центъра на вниманието са последиците от проблема, а не причините за него. Отказът да се разследва причината за тормоза, открива за насилника път за разбиране на своите действия спрямо жертвата и осигурява възможност за включване на булера в състава на Екипа, създаващ нова история за взаимоотношенията.

Липсата на порицание и срам позволява на булера да запази „лицето“ си, без да се изисква от него изповед за признаване на вина. Не се правят никакви опити за получаване на извинение и никой не е обявен за виновен. Виновен е самият тормоз, а не хората, които го практикуват. Проблемът се третира като проблем, а човекът – той не е проблем (White, 1988). Насилникът е освободен от желанието да продължи конфликта или тормоза, както и от необходимостта да отмъсти за това, че е бил изобличен от училищните власти. Няма опити да се изолира нарушителя, да се постави и притисне в ъгъла или да се общува с размахването на осъдителен палец. Освен това, този подход дава възможност на насилника да види ползите от промяната на своето поведение, благодарение на което пред него се открива пространството (възможност) да не загуби „лицето“ си, а да запази достойнство пред другите членове на Екипа.

Записването без да промени на разказа на жертвата и прочитането на историята за тормоза пред Екипа без никакъв анализ и тълкуване има за цел,  да изведе на преден план опита на жертвата и по този начин да предложи на създадената група да види ситуацията от негова гледна точка. Понякога учениците казват: „Колко ли ужасно трябва да бъде, когато се отнасят така с теб“.  В други случаи те плачат, слушайки историята на жертвата, а друг път децата доброволно предлагат своята помощ с думите: „Знам какво е това. С мен беше същото“.

Те не бива да се съгласяват с историята (разказа) за тормоза, защото психологът озвучава пред тях историята, като я пресъздава преимуществено с гласа на жертвата. Тази история съществува сама по себе си и се признава за правомерно (истинско) описание на събитията, довели до създаването на Екипа.

Важно е всички членове на Екипа да разбират какво мисли и чувства жертвата и защо тя мисли и се чувства точно по този начин. Влиянието на историята се задълбочава и уплътнява в резултат на проучването на последиците от тормоза в живота на самата жертва и на другите, включително на неговите роднини. Освен това, поради факта, че тази история не обвинява, насилникът не може да заеме защитна позиция. Това му дава възможност да разгледа по-внимателно своето възприятие за жертвата, както и да подложи на съмнение своето мнение като невярно и необосновано.

Съобщението за това, колко много страда човекът, който е подложен на тормоз, позволява да се обсъди възприятието и оценките на жертвата от членовете на Екипа, като „създава състрадание навсякъде“ (Epston, 2008, стр. 143). Дори, ако нарушителят е проецирал върху жертвата свои страхове или предразсъдъци, то независимо от това, в Екипа той (или тя) все още може активно да участва във формирането на плана или да даде по-голям смисъл на общата цел. Благодарение на сътрудничеството при решаването на проблема, членовете на екипа получават взаимна подкрепа и продължават да се занимават с пресъчиняване на историята, създавайки алтернативна сюжетна линия (Epston, 2008).

Традиционните методи за справяне с тормоза се съсредоточават върху наказването на насилника и премахването на сплашването, като водят до непрекъснато нарастваща демонстрация на сила и по този начин тормозът или заплахата се превръща в съревнование  „Кой тук е най-силният?“. Обикновено властта на ръководителя (учителите) е много по-голяма от властта на човека, който извършва тормоза, а когато тази сила се използва за да го потиска, резултатът обикновено е възмущение и негодувание от негова страна. Властта на „Екипа под прикритие“ е да извърши действия, несъвместими с историята на тормоза (Winslade & Monk, 2008). Членовете на екипа се противопоставят на това, как жертвата възприема насилието и замества агресията или унижението с подкрепа и приятелско настроение. Първоначалните опасения, свързани с неочаквани положителни действия от страна на насилника, се заместват с облекчение, когато човек чувства, че тормозът е прекратен.

Членовете на Екипа получават и ново възприемане на тормоза в своята среда. Давайки възможност на насилника да участва в създаването на позитивни взаимоотношения в класа, Екипът му предлага да се присъедини към подпомагащите дейности, вместо да го изолират като неприятелски или агресивен. Те чувстват, че процесът на позитивно пресъчиняване на историята за тормоза променя и тяхната лична история. По този начин насилникът става част от решението, а не част от проблема. Тези действия способстват за преосмисляне на себе си, за конструиране на предпочитаното „Аз“, несъвместимо с историята за тормоза.

Оригинална статия:

http://www.dulwichcentre.com.au/explorations-2010-1-michael-williams.pdf


image

Категория: Други
Прочетен: 65 Коментари: 0 Гласове: 0
 


                                  Социометрична методика „Маски“  за деца над 5г.

                                                             (Т.Д. Марцинковская)

 

Методиката е модификация на метода "Социометрия". Прилага се за деца над 5-годишна възраст и е предназначена да определи социалния статус в групата.

Инструкция: Разгледай  тези лица.

1.Какво мислиш, с кое лице най-често се случва да бъдеш ти самия, когато гледаш другите децата от твоята група (твоя клас)?

2.Към кого от тях най-често гледаш така (показва се всяка от маските по ред)?

3.Кое от децата най-често те гледа така (показва се отново всяка от маските по ред)?

Ред за работа: Първоначално всичките четири маски се показват на детето, за да ги разгледа. След това последователно му се задават трите въпроса.  Всеки отговор е приет, включително отказ за отговор.

image

Обработка и интерпретация на резултатите

Емоционалното състояние на детето в групата се проявява в избора на маска с определено настроение (добро или лошо), когато отговаря на първия въпрос. Изчислява се колко пъти са избрани маски с добро и лошо настроение, когато отговаря на въпроса „На кого от децата гледаш така?“.

Ако детето е удовлетворено от своето място в групата, броят на усмихнатите маски значително надвишава броя на тъжните. Този показател е по-важен от показателя за състоянието (лидерство или отхвърляне) на детето, тъй като показва удовлетворението на детето от мястото, което заема. В случай на отхвърляне, може да става дума за дете, което предпочита да общува с връстници вкъщи, на двора, а не в групата или класа и може да се приеме, че то не изпитва тревожност (безпокойство) от това, че тук с него малко общуват. Този вариант може да е свързан с нежеланието на детето да общува активно, с незаинтересованост от контактите с връстници. В същото време лидерите също могат да са неудовлетворени от своето положение, ако претендират за по-високо място в групата или се стремят към общуване с някое от онези деца, които принадлежат към друга група и не се подчиняват на този лидер. По този начин се идентифицира т. нар. „пасивно“ и „активно“ отхвърляне, т.е. деца, които спокойно понасят отхвърлянето си и не търсят общуване и деца, които преживяват отделянето им от групата.

Изчисляват се също и количеството избори „доминираме-подчинение“ – както при първия въпрос (това е най-важния показател), така и при последващите отговори. Това е особено важно за децата, които са недоволни от статусното си място. Тези деца, които показват желание към доминиране, по правило са неудовлетворени от статута си. Тях не ги устройва обикновеното общуване с връстниците – те са готови по-добре да прекъснат общуването, отколкото да заемат подчинена позиция. 

При корекционна работа на тези деца е важно, да покажат уменията си да организират дейности с връстници, например, общи игри, а не просто да участват в групата с някаква роля. Децата, които показват тенденция към подчинение, не са доволни от отхвърлянето си и са готови да комуникират под каквато и да е форма. Тези деца лесно ще приемат всякаква помощ от възрастен, докато децата от първата група са предпазливи по отношение на тази помощ, често предпочитайки да се провалят сами.

image

Категория: Други
Прочетен: 54 Коментари: 0 Гласове: 0


            Психосоматични проблеми – психологически модели на често срещани в

                                    практиката проблеми и методи за решаване.

 

Съдържание на материала:

1.Психологически модели за възникване на  психосоматични проблеми.

-Психоаналитичен (конверсионен) модел.

-Модел на вегетативна невроза на Ф.Александер.

-Психосоматичните симптоми, като резултат от родителски предписания.

-Психосоматичните проблеми, като резултат от стремеж за извличане на изгода. 

2.Методи за корекция на психосоматични проблеми. 

 

Психосоматични се наричат тези телесни симптоми, които дължат своя произход на психологически фактори. Такива прояви са безбройни, някои от тях заслужават да бъдат назовани като заболяване, други се считат за дисфункции или просто неприятни усещания.

Например, Вилхем Райх убедително доказва, че всички психологически проблеми се отразяват в хроничното мускулно напрежение, но прекомерното мускулно напрежение не може да се разглежда като заболяване. Психологическите фактори могат да причинят такива неприятни заболявания като болка в главата и сърцето, невродермит, псориазис, хипертония, язва на стомаха, бронхиална астма, тахикардия и сърдечна аритмия, пареза, тиково заболяване, остеохондроза, фибромиалгия и др. Многобройните сексуални дисфункции също имат като основа психологически причини.

Има поне десетина различни психологически теории, които обясняват произхода на едни или други психосоматични симптоми.

 

1.Психологически модели за възникване на  психосоматични проблеми.

-Психоаналитичен (конверсионен) модел.

Конверсия се нарича изместването на психологическия конфликт в организма докато той достигне до момент на изтласкване от психичната сфера и се превърне в соматични симптоми, в резултат на което осъзнаването на конфликта се избягва. Симптомите символично изразяват това, което реално се намира в областта на несъзнаваното и в основата си има защитен характер. Главоболието, нервният тик, компулсиите (натрапчивите движения) могат да способстват за отклоняване вниманието от неприятни мисли; истеричното повръщане може да защитава от фантазии, предизвикващи отвращение; нарушенията на зрението и слухът могат да служат, за да не се види и чуе нещо, което е способно да разтревожи съзнанието.

Пример от практиката на Линде:

Студентка помоли за помощ по време на семинар. Тя се оплака, че вече месец и половина страда от алергия, лекарите не могли да й помогнат, а лекарствата не носели облекчение. При нея се наблюдаваха непрекъснати сърбежи по лицето и дясната ръка. Дори на семинара тя неволно (и постоянно) почесваше челото, бузите си.

Използвайки метода на емоционално-образната терапия, аз й предложих да си представи образ и да сподели на какво и прилича това усещане за сърбеж.

Момичето отговори, че това е като котка, която с лапи почесва лицето й. После  предложих да разменят с „котето“ местата си и тя от негово име отговори, защо то я почесва по лицето. По усмивката и блясъка в очите, аз разбрах, че момичето е открило тайната, но известно време тя не желаеше да я сподели. По-късно тя все пак призна, че прави това, за да може момичето да бъде разсеяно от това, как някои роднини я обиждали. Каква беше същността на конфликта, тя не искаше да разказва в присъствието на групата. Не настоявах, но използвах някои методи на емоционално-образната терапия, за да облекча емоционалното й дразнене, което се превръщаше в някаква форма на автоагресия. В резултат на това сърбежите по лицето и ръката престанаха.

Пример:

В литературата е описан следния случай. Известна писателка с аристократичен произход, в младостта си учила в пансион за благородни девици.

Веднъж в стаята й дошла нейна приятелка и започнала да разказва различни истории, оскърбяващи чувствата й, а тя в никакъв случай не искала да слуша нещо подобно, но въпреки това възпитанието не й позволило да изгони приятелката си.

Девойката се молила дълбоко в душата си да не слуша тази „мръсотия“ и действително гласът започнал да се чува все по-слабо и по-слабо, докато в един момент изглеждал като звън на комар.

Накрая приятелката й си тръгнала, а благородно момиче легнало да спи, но сутринта когато се събудила, с ужас открила, че едва чува обикновени звуци. От тогава до края на живота си тя трябвало да използва слухов апарат.  

 

-Модел на вегетативна невроза на Ф.Александер.

 Франц Александер смята, че психосоматичните симптоми са резултат от постоянни или повтарящи се емоционални състояния, които пряко влияят върху организма, предизвиквайки съществени изменения върху вегетативната система и по този начин емоциите са отговорни за някои психосоматични реакции.  Соматичните симптоми встъпват като физиологичен компонент на емоционалното състояние.  Хроничните емоционални състояния могат от своя страна да служат като прояви на едни или други черти на личността на клиента.

„При пациент с тиреотоксикоза (психосоматично заболяване на щитовидната жлеза), който се стремял възможно най-скоро да постигне зрелост, заболява органът, който отделя секрет, ускоряващ обмяната на веществата. Хронично готовият за бора хипохондрик има дисфункция на кръвоносната система. Артритик е този, който винаги е готов да атакува, но потиска в себе си този стремеж; неговите симптоми се наблюдават в ставите, тясно свързани с мускулно-скелетната система. Пациент с невродермит, който се стреми към близък физически контакт, има нарушения в органите за контакт. Астматичният има затруднения в словесното обращение, тъй като органът, необходим за тази функция не е здрав. При язвеникът мечтаещ да се нахрани добре, се появява увреждане в тъканите на горния стомашно-чревен тракт.“

Практиката постоянно ни убеждава, че упоритите емоционални състояния могат да предизвикат съответни нарушения в работата на определени органи на тялото.

Пример от практиката на Линде:

Тази история ми беше разказана след първия ни сеанс от клиентка преди доста време. Тогава аз не успях да я разбера добре. По време на семинар студентка се оплака от постоянна и силна болка в гърба. Тя дори не можеше да спи добре, лекарствата не й помагаха в каквато и поза да е гърба й.  Още по време на семинара проведох сеанс на емоционално-образна терапия.  Момичето представи образа на болката си като огромен паяк, седнал на гърба й.  Тъй като паякът обикновено символизира мъж, аз попитах за отношението й към мъжкия пол. Оказа се, че нейният приятел е наркоман и тя се опитвала да го спаси от това пристрастие, но не могла да му помогне.

Опитахме различни техники, за да я избавя от усещанията за „паяка“ върху гърба: Тя разбираше, че въпреки всичко, не й се е отдало да спаси приятеля си, осъзнаваше, че е пренесла в жертва своето здраве и съдба, но защо в крайна сметка не можеше да се „освободи“ от него.  Опитах се да разбера защо трябваше да го спасява и влачи на свой гръб.  Всичко е обаче беше напразно…Тогава й предложих да отговори от името на „паяка“, необходимо ли му е да бъде спасяван и влачен на гърба на някого, някъде, където може би той не желае. Благодарение на това, момичето осъзна, че на „паякът“ това всъщност не му е ненужно и затова той се съпротивлява. Веднага след като го освободи, той изчезна във въображението й, а болката в гърба отшумя.  Цялата сесия продължи не повече от двадесет минути.

Същата вечер тя скъса всякакви  отношения с приятеля си наркоман. От тогава тя никога не се оплака от болки в гърба, а след известно време срещна друг мъж, омъжи се и роди дете. Живееше щастливо.

Този случай може да се разглежда като илюстрация на теорията на Ф. Александер за емоционалните причини за психосоматичните проблеми и като вариант за решение на проблема с емоционалната зависимост.

 

-Психосоматичните симптоми, като резултат от родителски предписания.

Родителските предписания са свързани с хронично преживяване на емоции от клиента. Те обаче трябва да се разглеждат отделно, тъй като предписанията определят не само възникването на сериозни емоционални състояния, но и типовете физиологични реакции при едни или други ситуации. Например, някои алергични реакции дължат своя произход на определени инструкции, давани от родителите към децата, които формират страхове от микроби и зарази. В резултат на това, имунната система реагира твърде силно на всяко такова външно въздействие, което на свой ред предизвиква физиологични реакции.

Пример от практиката на Линде:

По време на групов тренинг, около 30 годишен мъж се оплака от алергия към кучетата. Той имаше своето куче. Лекар го беше посъветвал да се отърве от него, но той много го обичаше. Носът му постоянно бил запушен, а когато играел с кучето си, цялото му лице почервенявало и се подувало. По време на работата с образи се установи, че в детството родителите му забранявали да си играе с кучета и други животни, защото са мръсни и може би заразни. Той обаче много обичал кучета и други животни, и искал да си играе с тях, а на забраните реагирал с безпокойство и повишена тревожност. И до сега в него живееше „голямата обида“, нанесена от родителите му и в същото време противоречив импулс, който му забранява да играе с кучета. Когато той представи родителите си и няколко пъти подред изрази към тях контрапредписанието: „Кучетата и другите животни не са опасни, с тях човек може да си играе, няма нищо ужасно в това!“, той  освободи гнева си, а носът му започна свободно да диша. Две седмици по-късно мъжът потвърди, че вече няма проблем с алергията.

Такова контрапредписание може би е неприемливо при работа с деца, тъй като то косвено подрива авторитета на родителите, но при възрастен човек не съществува такава опасност.

В резултат на родителски предписания могат да възникнат не само алергии, но и други психосоматични симптоми.

Пример от практиката на Линде:

Един четиридесетгодишен мъж изпиваше особено остра болка в гърба. Той буквално не знаеше на коя страна да спи.  По време на групов тренинг за осъзнаване на собственото тяло, той ясно „видя“, че средата на гръбнака му е притиснат от циментов „постамент“. В началото той заяви, че му се струва, че това е бюст на известния поет Данте, но много бързо след това осъзна, че този „пиедестал“ изобразява баща му. Познавайки техниките ни, той попита „бюста“ какво иска да му каже: „Ти си малко момче и в нищо не можеш да успееш!“ – това беше отговор, който практически съответства на родителското предписание „Не прави!“ Тогава мъжът измисли контрапредписание и каза пред „бюста“ на своя баща: „Това не е истина. Аз съм възрастен мъж и мога да постигна всичко“. В този момент „бюстът“ се разпадна на парчета и прах и вместо него се появи образът на жив и благосклонен баща, който сякаш с интерес гледаше какво прави синът. Тогава изчезна и болката в гърба му, от която мъжът не можеше да се отърве толкова дълго. Изненадан той въртеше тялото си, наведе се, но болката не се върна.

Пример от практиката на Линде:

Момиче, което посещаваше мой майсторски клас, страдаше от хроничен ринит. Това, което я затрудняваше да диша с носа си, изглеждаше като черно петно. Помолих я да поговори с това „петно“, за да разбере защо не я оставя да диша.

„Петното“ каза, че просто не трябва да диша свободно, не трябва да живее лесно и весело. Попитах момичето дали някой й е казал това в детството.

Оказа се, че така казвал баща й, особено когато се е напивал, упреквайки я, че тя и майка й живеят прекалено безгрижно и ги заплашвал да им устрои „весел“ живот. Попитах я дали е съгласна с тези твърдения на „петното“. Тя отговори отрицателно. Тогава предложих да каже на „петното“, че то може да живее както иска, но тя няма да се съобрази и да живее според неговите принципи. Тогава състоянието на носа й се подобри буквално пред очите й, но се оказа, че „петното“ имаше още други принципи, на които настояваше. Още два пъти момичето отказа да се подчинява на тези принципи и носът й напълно се освободи и задиша. Вече нямаше нужда от носна кърпичка, която използваше.

Най-невероятното нещо обаче се случи по-късно. След около седмица  тя дойде на занятие и съобщи, че е посетила отоларинголог и за пръв път от пет години й е казано, че е добре с носа и гърлото си (освен ринита, тя страдаше от хроничен тонзилит и синузит). Резултатът се запази и по-нататък, поне до края на семестъра.

 

-Психосоматичните проблеми, като резултат от стремеж за извличане на изгода.  

Често психосоматичният проблем носи известна полза за клиента. Той не се преструва, той не симулира, но скритото значение на болестта му е, че човек получава от него някои ползи или морални и психологически „бонуси“. Тези ползи обикновено се наричат ​​вторични, тъй като най-често заболяването има други причини, но индивидът започва да го използва, така да се каже за „лични цели“. Вторичните изгоди трябва да се вземат предвид при консултиране, тъй като те възпрепятстват процеса на възстановяване. Изгодата обаче може да се окаже и първична, в смисъл, че самото заболяване е създадено несъзнателно за нея.

Болестта може да бъде необходима на клиента за да отстрани от себе си отговорността за нещо, да получи подкрепата или съжалението на някого, да избегне неприятни контакти и т.н.

Например А. Адлер показа, че невротикът отива (влиза) в болестта, за да избегне тези естествени нужди на обществото, които произтичат от необходимостта от сътрудничество. Борбата срещу тези елементарни изисквания позволява на невротиката да постигне престиж и власт по един извратен начин. Той „не спи през нощта, но остава буден през деня; учи,  работи, явява се на изпити, подчинява се, изпълнява домашни задължения, извършва това, което е обещал  и т.н. Като оправдание за тези „политики“ се явяват многобройни симптоми, включително психосоматични симптоми.

Пример:

Младеж не искаше да учи в технически ВУЗ, където го насочваха родителите му, а желаеше да бъде барабанист в джаз-група. Когато тръгвал за института, влизайки в метрото започнал да чувства началото на паническа атака: задушаване, сърцебиене, замаяност и страх. Той е беше лекуван в продължение на четири години напълно неуспешно. Веднага щом родителите му махнаха с ръка и му позволиха да не учи в този ВУЗ, а да се включи в джаз-групата, паническите атаки напълно изчезнаха.

Вероятно всеки може да намери примери от живота си или от живота на познатите си, когато желанието да се освободи човек от отговорност, стремежа да получиш съжаление, подкрепа или привилегии, ясно допринасят за развитието на хронично боледуване.

 

2.Методи за корекция на психосоматични проблеми. 

-Както винаги е необходим аналитичен процес, който разкрива истинските причини за появата на едни или други симптоми. За тази цел е необходимо да се установи субективния смисъл за симптома: той може да бъде реализация на вътрешно-психичен конфликт на организма; или да защитава клиента от осъзнаване на негови истински проблеми; или да се явява пряка реализация на постоянно емоционално преживяване; или да носи определени ползи, които клиентът не може или не иска да постигне по друг начин.

-Резултатите от анализа създават възможности за намиране на решение. То може да се намери от самия клиент или да бъде подсказано от терапевта, но решението винаги предполага някакво вътрешно-личностно изменение на клиента.

-Емоционално-образната терапия се оказва много ефективна за тази цели  (примерите са дадени по-горе). Тя позволява не само бързо да се намери причината за проблема, но и дава на терапевта арсенал от различни средства за решаването му.

 

Литература

1.Аммон Г. Психосоматическая терапия. Санкт Петербург, 2000.

2.Кулаков С. А. Основы психосоматики. Санкт Петербург, 2003.

3.Линде Н. Д. Эмоционально-образная терапия: Теория и практика. Москва, 2004.

4.Линде Н. Д:, Королева А. П. Психологическое исцеление алергии / / Вестник психосоциальной и коррекционно-реабилитационной работы. 2003. NQ 4. с. 45-51.

5.Малкина-Пыхи. Г. Психосоматика: Новейший справочник. Москва; Санкт Петербург, 2003.

6.Менегетти А. Психосоматика. Москва, 2002.

7.Психосоматика: Хрестоматия. Минск; Москва, 2000.

8.Райх В. Анализ личности. Москва; Санкт Петербург, 1999.

image
 
Категория: Други
Прочетен: 25 Коментари: 0 Гласове: 0
 


                                       Тест за диагностика на групова мотивация

                                                                  (И.Д. Ладанов)

 

Този тест може да се използва както за индивидуална употреба, така и за колективна оценка на факторите, свързани с формирането на обща групова мотивация.

Инструкции: Предлагаме Ви тест, съдържащ 25 фактора (положителни и отрицателни), за да оцените степента на формиране на групова мотивация. Моля,  внимателно оценете тези фактори и изберете подходящия бал (обградете с кръг числото, съответстващо на вашите представи), който характеризира състоянието на мотивацията в групата, на която сте член. След това сумирайте всички отбелязани балове. Желателно е тази задача да се изпълни от всички членове на Вашата група, за да се получи средна оценка. След това обсъдете задачата с групата.

image

Обработка и интерпретация на резултатите.

Обработката на резултатите се свежда до сумиране на баловете по всичките 24 твърдения.

Нивото на групова мотивация съответства на следните показатели:

-25-48 бала – отрицателно мотивирана група;

-49-74 бала – слабо мотивирана група;

-75-125 бала – недостатъчно мотивирана група от получените положителни резултати;

-126-151 бала – група, мотивирана в достатъчна степен за постигане на успех в дейността;  

-152-175 бала – положително мотивирана група, ориентирана към успех в дейността.  

image

Категория: Други
Прочетен: 77 Коментари: 0 Гласове: 0
 


             Методика за диагностика на разбиране, емоционална привързаност и

                                         авторитетност 
в съпружеската двойка

                                     (А.Н.Волкова, модификация В.И.Слепковой)

 

Цел: Въпросникът измерва степента на разбиране, емоционална привързаност и уважение между брачните партньори.

Описание на методиката: Включва въпросник с 45 твърдения, които касаят взаимоотношенията между партньорите в брака. В текста на въпросника са заложени три скали, съответстващи на наименованието на методиката: разбиране, емоционална привързаност и авторитетност (уважение). Всяка скала включва по 15 въпроса (твърдения).

Интерпретация на скалите:

Скала „Разбиране” (от 1 до 15 твърдение) – изразява се в субективно усещане за познаване личността на партньора и неговите особености. Лице с високото ниво на разбиране се отличава със свободна и без затруднения интерпретация на поведението, мислите и чувствата на партньора, които с леснина се установяват при общуването. Респондент с ниско ниво на разбиране няма ясна представа за особеностите на партньора си, затруднява се в интерпретацията и обясненията на неговите мисли, чувства и постъпки.

Скала „Емоционална привързаност” (от 16 до 30 твърдение) – показва нивото на привлекателност на партньора, желанието да се общува и сътрудничи с него, както и възможностите за терапевтично въздействие. Ниските оценки по тази скала характеризират сложност в общуването и чувство за умора един от друг.

Скала „Авторитетност” (уважение) (от 31 до 45 твърдение) – показател за това, до колко партньорът се приема като личност; доколко изследваното лице приема възгледите, интересите, мненията на партньора като еталон. Ниските показатели показват презрение към партньора като личност.

Инструкция: Пред Вас се намира въпросник, който съдържа твърдения, показващи вашето разбиране за своя съпруг (своята съпруга). На въпросите можете да отговорите с „да” (съгласен съм, това е точно така); с „не” (не съм съгласен, това не е така) или да изберете отговор „и да и не” (затруднявам се да посоча точно). Изборите с „да” отбелязвайте със знак „+”, отговорите с „не” – със знак „–„ а третия неопределен отговор с знак „+–„

            Въпросник

1. С лекота чета неговите (нейните) мисли.

2. Трудно разгадавам неговото (нейното) настроение.

3. Разбирам го (я) без думи.

4. Трудно ми е да предсказвам, как той (тя) ще се чувства в една или друга ситуация.

5. Аз добре познавам неговите (нейните) вкусове и привички.

6. Трудно ми е да предскажа неговото (нейното) мнение по един или друг въпрос.

7. Зная какво той (тя) иска и към какво се стреми.

8. Струва ми се, че лошо го (я) разбирам.

9. Той (тя) често ме учудва с постъпките си , които неочаквам от него (нея).

10. Добре познавам неговите (нейните) достойнства и недостатъци.

11. Неговите (нейните) вътрешни преживявания остават за мен загадка.

12. Зная, на какво той (тя) е способен и на какво не е.

13. Зная какво за него (нея) е важно в живота.

14. Често съм установявал (установявала), че неправилно съм го (я) разбрал.

15. Трудно ми е да кажа, какво би го (я) огорчило или зарадвало.

16.На мен положително ми действа дори самото му (й) присъствие.

17. Харесва ми да слушам нейния (неговия) глас, да гледам неговото (нейното) лице.

18. Дразнят ме неговите (нейните) маниери.

19. Той (тя) има неприятно лице.

20. Харесва ми да го (я) наблюдавам, как ходи, работи, седи.

21. Неприятни са ми неговите (нейните) целувки, докосване, ласки.

22. Харесва ми неговия (нейния) смях и усмивка.

23. Тежко понасям раздялата си с него (нея).

24. Нещо в неговата (нейната) външност не ми харесва.

25. Когато съм с него (нея) се чувствам леко и спокойно.

26. В негово (нейно) присъствие ми се повишава настроението.

27. Когато съм с него (нея) се чувствам уморен, дразня се, излизам от кожата си.

28. Готов (а) съм да се откажа от важни неща, стига да бъда до него (нея).

29. Често имам желание да си отпочина от него (нея).

30. Чувствам се добре, когато той (тя) отсъства.

31. Намирам в него (нея) много лични достойнства, за които го (я) уважавам като човек.

32. Сред моите познати и близки, той (тя) е най-авторитетния за мен човек.

33. Когато ми е трудно да взема решение, аз често се съветвам с него (нея).

34. Той (тя) лесно може да ме убеди.

35. Считам, че главата му (й) работи много добре.

36. Интересувам се от такива книги и филми, които са му (й) направили впечатление.

37. Той (тя) е интересен човек и с него (нея) не ми е скучно.

38. Често критикувам неговите (нейните) действия и изказвания.

39. От него (нея) често чувам разумни и умни мисли.

40. Неговите (нейните) възгледи в много отношения не са приемливи за мен.

41. Ценя мнението му (й).

42. Гордея се с това, че той (тя) е мой съпруг (съпруга).

43. Рядко съм съгласен (съгласна) с неговите мнения и оценки.

44. Понякога ми се струва, че той (тя) е неделикатен човек.

45. В него (нея) има такива качества, които аз искам да видя в себе си.

Обработка на резултатите:

По всяка скала баловете се сумират отделно, като се използва ключ.

Ключ:

-с 2 точки се оценяват избори с отговор „да” ("+") на въпроси: 1, 3, 5, 7, 10, 12, 13, 16, 17, 20, 22, 23, 25, 26, 28, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37,39, 41, 42, 45.

-с 2 точки се оценяват избори с отговор „не” ("-") на въпроси: 2, 4, 6, 8, 9, 11, 14, 15, 18, 19, 21, 24, 27, 29, 30, 38, 40, 43, 44.

-с 1 точка се оценява отговорите „не зная” (затруднявам се да посоча точно).

-с 0 точки се оценяват въпроси, несъвпадащи с ключа.

Сумата от баловете в една скала се явява числова мярка за измерване на параметъра на тази скала, като в долната част на скалата се разполага „0” и малките сборове, а в горната („30”-бал), се разполагат високите сборове.

image

Категория: Други
Прочетен: 99 Коментари: 0 Гласове: 0
<<  <  1 2 3 4 5 6 7  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: kunchev
Категория: Други
Прочетен: 1311555
Постинги: 1558
Коментари: 116
Гласове: 1102
Архив
Календар
«  Май, 2018  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031